За живописта, която не ме пусна, за словото, което спира времето, и за брат ми, поета Ангел Стоименов
Стоимен Стоименов – Тимчо е роден на 10.X.1949 г. в Пазарджик. Живее и работи в с. Капитан Димитриево. Завършва история във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ през 1975 г. Дълги години е преподавател. Член е на СБХ от 1995 г. Участва в пленери, групови и национални изложби.
– Завършили сте история, а не изкуство. Кога и как рисуването надделя? Сам ли се учихте?
– Като дете и ученик искрено и дълбоко се вълнувах, очаровах от образите върху белия лист, които се появяваха, рисувайки с молив или четка. Наред с това исках в едни моменти да ставам тракторист, после магазинер в хранителен магазин, а след прочита ми вече като юноша на произведенията на Александър Грин и на Жул Верн – моряк. Първата ми среща с репродукции на картини от Сезан, Ван Гог и Гоген като гимназист в Брацигово преобърнаха духовния ми живот, представите, които имах до този момент за изкуството, погледа ми към света. Събудиха в мен желания, планове и мечти за живота ми, разкриха нов хоризонт отвъд познатото ми за изобразителното изкуство и най-вече за живописта. Тези художници ме накараха да се влюбя и остана влюбен за цял живот в живописта! Те ми подадоха ръка, за да се преселя завинаги в нейния необятен, загадъчен и прекрасен свят. Кандидатствах в Националната художествена академия „Николай Павлович“, изкарах изпитите, но не ме приеха. Това не ме разколеба да се занимавам с живопис. Реших, че ще уча история, литература, ще стана учител и ще мога да продължа да рисувам. Както и стана. Зная достатъчно за изкуството, за живописта, сам се учех.
– Помага ли ви историческото образование като художник? Критиците пишат за „идеята за историчност и вечност“ в картините ви.
– Донякъде. Не споделям това виждане на изкуствоведите за творбите ми, по-скоро съм съгласен с вижданията на тези от тях, които говорят „за метафизика, за меланхолия, за спектакъл, за търсене на общение и т.н.“ в картините ми. Истината е, че си останах наивник, идеалист и романтик в живота и в изкуството ми. И се радвах на откритията ми в тази област. Това е.
– Първата ви изложба е през 1982 г., а в Съюза на българските художници (СБХ) влизате чак през 1995 г., на 46 години. Как изминахте този път?
– Не бе лек. Разглеждам развитието през годините в творчеството ми на художник в пет основни периода. За тях говоря често и на много места, както и в книгите си. Първата изложба е в така наречения от мен предпериод „Началото“, приемът ми в СБХ става през втория период – „Черно-син, розов, монохромен“. Всичко при мен ставаше бавно, постепенно, през цялото време работех в с. Капитан Димитриево като директор на неговото основно училище, а това заемаше много от времето ми въобще.
– Защо избрахте да живеете и работите в Капитан Димитриево, далеч от големия град?
– Това е родното ми място. Тук е родната ми къща, родители, близки. Със съпругата ми Цветанка близо десет години се колебаехме да останем ли тук в Капитана и накрая останахме. По много причини, които надълго и нашироко коментирам в автобиографичния си роман „Тимчо“. Измежду тях ще спомена най-важната и основна може би – това, че второто ни дете Николай се роди с церебрална пареза и на село намирахме по-голяма опора, сигурност, спокойствие и кураж да се справяме с неговите и нашите общи проблеми в отглеждането му.
– Пейзажите ви са фантастични, а не точни. Тръгвате ли от реално място, или изцяло от въображението?
– Първите три периода са освен всичко останало и с реалистичен характер, има конкретност на обекта и т.н. Наистина вече в последните два периода нещата почиват и са продължение на предишното, но вече одухотворени и пречупени през вижданията ми по нов начин. Но все пак са естествено продължение на предишното и бих казал са на съвсем здрава, но „духовно-емоционална-интелектуална“ и т.н. основа. При мен всичко си върви последователно, с натрупване, преливания и търсене и намиране на нови знакови, образни и пластични решения и т.н. Да не ви отегчавам с тези самоанализи. Има двама-трима изкуствоведи, които доста се приближават към същината на нещата, които правя. Аз ги цитирам почти на всяка моя изложба: д-р Николай Бошев, Руен Руенов, проф. Стефан Лютаков, Нейчо Дойчев – Д`Нейчо, Пламен В. Петров.
– Какво дават годините на художника? Различно ли рисувате на 77, отколкото на 40?
– Мисля, че вече почти отговорих на този въпрос. С годините се променя всичко при мен от възгледа за живописта, до техниката на живописване, отделно всичко останало.
На последната изложба в Пещера. На снимката от ляво надясно: Зоя, с която са заедно, Тимчо, дъщеря му Людмила, внучката Сълзица и зетят Събчо
– На изложбата в Пещера тази година показахте и книгите си от последните пет години. Какво може словото, което четката не може, и обратното?
– Освен живописта наистина познавам и литературата. Дори имам втора специалност от ВТУ „Кирил и Методий“ – български език и литература. Преподавал съм ги в училището наред с история. Но живописта бе винаги на първо място и едва тези години реших да отделя близо 5 от тях и да се посветя на още гимназиалните ми мечтания да напиша, докато съм жив, поне един роман, освен да съм художник. И макар автобиографичен, го написах, както и няколко повести, множество разкази и по-малко поезия.
Живописта може да накара един испански крал да се наведе, да вдигне и подаде изпуснатата четка на художника, който прави семейния портрет на кралското семейство. А какво направи „Герника“ на Пикасо или кое и защо събира километрични опашки в Лувъра пред „Мона Лиза“ на Леонардо, или пред „Пиета“ на Микеланджело в „Сан Пиетро“ във Ватикана, или пред слънчогледите на Гог в „Орсе“ и таитянките на Гоген, „Картоиграчите“ на Сезан… До гаража с творбите на Джаксън Полък. Доста, доста дълга, да не кажа безкрайна редица от велики художници. Живописта е образ на художническата душа, постигната с инструментите за рисуване и хармонията на цветовете, сплотени от вдъхновението. Пластически образ, визуалност на човешката духовност, душа.
И позволете ми да завърша с един откъс от романа ми „Тимчо“ по този въпрос. „Изкуството на образа ни прави хора от пещерите насам. А езикът, буквите, словото и литературата след това ни правят не само хора, но хора мислещи, осъзнаващи се като такива и много важно – вече и с памет.
Писменото слово, художественият образ, независимо от всички теории за всичко могат да спрат времето, което става техен пленник, доколкото може да се мисли и говори за вечност. И доколкото може да се избегне огънят като враг на книгата или картината според Рей Бредбъри.“
Изложба „Живопис, поезия и проза – братята Стоимен и Ангел Стоименови“, 2026 г.
– Вашият брат Ангел Стоименов (1950-2025) беше дългогодишен автор в „Трета възраст“. Какво е общото и различното между вас?
– За брат ми бих могъл да говоря или пиша дълго, дълго. Много дълго. И много неща. И пак не бих бил вероятно удовлетворен или доволен, че съм казал или написал най-важното за него. Вижте стиховете му, поезията му, че и прозата. В нашата литература няма други такива, неповторими. Така е. Убеден съм в това, непредубеден. С риск от клиширане, ограничаване, рамкиране, но накратко ще кажа, че ако аз бях по някакъв начин „системен“, Ангел беше винаги и във всичко „антисистемен“. Винаги и във всичко: директен, прям, непримирим, безкомпромисен, стъпил здраво на родната земя и с лекота докосващ небето и звездите над нея. Неслучайно и една от любимите му теми беше тази за белите орли.
– Като братя не сте ли рисували и писали за едни и същи неща?
– Ангел не се е опитвал да рисува. Той бе отдаден изцяло на поезията и литературата и, разбира се, на журналистическата работа. Много ме подкрепяше моята отдаденост на живописта. По отношение на писането мога да се лаская само, ако четящите ни откриват общи неща. Той имаше своите теми, аз моите, макар и понякога да има и известно сближаване по тях.
– Пазите писмата му от 1973 г. Още тогава той пише смело срещу нещата от живота, вкл. и срещу казионната журналистика. Откъде този кураж и това недоволство в общество, в което всички, общо взето, мълчаха?
– Не, много, много хора, голяма част от народа ни въобще не мълчаха. Ангел винаги е бил един от тези, които не мълчаха. Той гледаше с внимателен и проницателен поглед на сините си очи живота, без мисловно-визуален, идеологически или какъвто и да било друг филтър пред погледа си за живота ни в онези години. Беше много убеден и твърд в убежденията и разбиранията си за това, което е около нас или в нас, в изкуството, в литературата. Такъв беше и си остана до край.
