Анета Дръгушану и Георги Петров са сред най-емблематичните творчески и семейни тандеми в съвременното българско изкуство. Запознават се в Художествената академия „Николае Григореску“ в Букурещ, където учат живопис в класа на големия художник и педагог проф. Корнелиу Баба. Свързват живота си в Румъния, но през 1964 г. се установяват във Видин, който става техният споделен творчески пристан.
Георги Петров (1931-2025) е роден в с. Покрайна, Видинско. Най-дългогодишният директор на видинската ХГ „Никола Петров“ (1967-1993). Специализирал е в Унгария, Чехия, Украйна, Франция. Участва в десетки регионални и национални изложби, както и в международни прояви. Носител е на ордените „Св. св. Кирил и Методий“ I степен и „1300 години България“.
Анета Дръгушану е родена на 28.X.1937 в с. Поточ, в западната част на Румънска Молдова. Има редица изложби в България, Румъния, бившата Югославия, Сирия. Носител на орден „Кирил и Методий“ ІІ степен, отличието „Златен век“ на Министерство на културата, награди на Съюза на българските художници, на Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров–Майстора и на грамота на Министерството на културата за принос в развитието на българското изкуство и култура. На снимката: Анета Дръгушану и директорът на видинската ХГ Богдан Александров на откриването на изложбата „Мечтата стига“, юни 2026 г.
Анета Дръгушану: Той имаше по-богата фантазия, аз рисувам това, което виждам
– Как срещата с проф. Корнелиу Баба в Букурещ формира вашия творчески път?
– Той стана наш преподавател през втората година на моето следване. Преди това имахме един много строг учител. С Корнелиу Баба беше различно – той даваше свобода на студентите. Аз го затрупвах с етюди, но Маестрото минава покрай мен и нищо не казва. В един момент направих една малка рисунка в ъгъла на картона на големия етюд, който работех. Професорът я видя и каза само две думи: „Това е!“ И това беше импулсът, който ми даде сили да продължа.
– А как започна вашата връзка с Георги?
– В класа на проф. Корнелиу Баба аз бях единствената дама сред 7 младежи. С Георги не беше любов от пръв поглед, стана постепенно. Допаднахме си, имахме общи интереси и решихме да създадем семейство. Заедно сме от 1962 г. Оженихме се в Румъния, но когато завършихме, дойдохме във Видин.
– Защо избрахте Видин?
– Паспортът на Георги изтичаше и той настояваше да дойдем в България. Нито за миг не съм съжалявала, че дойдохме във Видин. Аз имах късмет в живота – и със съпруга си, и с неговите родители. Те бяха семпли, обикновени хора, живееха в село Покрайна. Това е голямо, компактно село, само на 6 км от Видин, където се говори влашки. По онова време някои възрастни хора не знаеха български, говореха само на влашки, свекърва ми Мария и баба Гица – майката на свекър ми, едвам говореха български. Но именно в това село аз открих моите персонажи – жените, които толкова обичам да рисувам!
– Значи там открихте и своето творческо вдъхновение!
– Да, да! Тях двете съм ги „експлоатирала“ непрекъснато да ги рисувам. Свекърва ми – муйка (на влашки означава майка) беше много добра, широка душа. В Покрайна жените се обличаха с едни широки фусти, набрани, по 4 метра (у нас само в Трансилвания селянките – унгарки или немкини, носят такива фусти). Когато учех в академията, проф. Корнелиу Баба слагаше на моделите кърпи на главите, обличаше ги в широки дрехи, правеше им гънки… по цял час гласеше модела, за да е различно, да не е банално. А аз в Покрайна имах готови модели, особено през лятото – майка с триъгълната кърпа връзва плитките, широка блуза, широка фуста, падат свободно… Толкова красиво изглеждаха тези жени и аз можех да работя спокойно, защото ги рисувах, а те не ми обръщаха внимание.
– А как се родиха циклите „Градина на човека“, „Трудът“, „Сън на земята“ – това са отрудените жени на полето?
– Разсадникът, полето край селото – за мен бяха златна мина. Там работеха жени – от 50 до 80-годишни, нямате представа какви типажи! Истински, отрудени жени – не знам при друг художник дали има такива, само при Майстора. Тия жени не ми пречеха да рисувам и не искаха да видят какво рисувам, иначе щеше да ме смущават. Тогава разбрах, че нещо, което не се аранжира и не ти позира, е най-хубаво. Жените в Покрайна отглеждаха и тютюн. Те работят на реда, аз ги „вземам“ отзад, после настрани, после анфас, от всякакви позиции. Като стигнат докрая, падат като застреляни от умора. Тези изморени от труд жени бяха най-хубави за рисуване.
– А какъв беше Георги Петров – като човек и като творец?
– С Георги (на снимката вдясно е неговата “Тайна вечеря”) също имах голям късмет, разбирахме се много добре. Имаше добри родители и той беше добър и разбран човек. Имахме една и съща професия и много си помагахме. Когато рисуваше, той не ме питаше за моето мнение. Аз повече имах нужда от него като поглед отстрани, като коректив, очаквах да чуя неговото мнение. Защото, когато имах съмнения, ако и той има, значи нещо трябва да се поправи.
– Проф. Станислав Памукчиев отбелязва, че двамата имате съвсем различен почерк – „мащабните делнични обобщения на Анета срещу мощната експресия и символни знаци на Георги“.
– Той казва също, че ние сме единствената двойка с една и съща специалност – живопис, но не се влияем един от друг. Това е истина. Георги има съвсем друг стил, съвсем друго виждане, различно от моето. Аз (на снимката вляво нейната “Сън на копачка”) съм по-земна, рисувам от натура, никога не съм рисувала нещо, което не съм видяла. Георги имаше по-богата фантазия, въображение, по-философски гледаше на нещата. Той беше взел много от проф. Корнелиу Баба, живописта му е на много високо ниво.
– Двамата сте били на специализация във Франция след спечелен конкурс на СБХ. Какво ви даде „френският“ период?
– През 1993 г. бяхме в Париж, в „Cité internationale des arts“. (Това е културен център за творци, създаден от мадам Симон Брюно и съпруга ѝ Феликс Брюно през 60-те години на ХХ век). В ателиетата на този център идват художници от цял свят. Съюзът на българските художници има две ателиета, а Румъния например няма нито едно. Голям шанс и невероятно преживяване е да работиш в тези ателиета, които предоставят отлични условия за творците.
