В 6:55 ч. на 1 ноември 1986 г. Девня е разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна, усетена във Варна, е регистрирана като трус от 3-та степен по Рихтер. Взривът е тежка промишлена авария в Завода за хлор, винилхлорид и поивинилхлорид на химическия комбинат “Девня”. Загиват 22-ма работници и специалисти, ранени са десетки, обгазените – стотици. Ако огънят бил достигнал резервоарите с хлор, последствията биха били катастрофални за Североизточна България, казват експерти. Взривен е новият, тогава втори завод за хлор и поливинилхлорид, по-късно преименуван на „Полимери“ – едно от най-големите и най-модерни подобни предприятия в света. Напълно унищожен е цехът за винилхлорид, а заводът е с тежки щети. Съмненията са, че причината е корозирало и амортизирано оборудване, довело до пожар и взрив на трихлоретан. Разследването доказва преждевременна амортизация на техниката, въпреки скорошното пускане в експлоатация.
Оприличават Девненската трагедия с природно бедствие, но
ПРИЧИНАТА Е ЧОВЕШКО БЕЗДЕЙСТВИЕ
и проблеми с оборудването. Материалните разрушения и последствията са огромни. Най-голям е ужасът на преживелите, които не искат да си спомнят, и скръбта от смъртта на загиналите.
Близките на пострадалите не могат да повярват, че смъртта им е настъпила в резултат на непредумишлено действие. Една от причините за тяхната подозрителност са наложеното мълчание и оскъдната информация по случая, но в годините на „зрелия социализъм“ трагедията, макар да не е изцяло премълчана, в голяма степен е прикрита. На следващия ден във вътрешните страници на в. „Работническо дело“ се появява кратко съобщение за разрушения в цеха за поливинилхлорид. Без подробности в него се съобщава за аварията, за броя на загиналите и ранените, и че е назначена правителствена комисия за установяване на причините за злополуката и нормализиране на производството. В самото начало на зоната на аварията позволили журналисти да влязат, но репортаж за взрива, отнел живота на толкова много хора, се оказва непосилна задача. Точно както съветската преса мълчи за чудовищната авария в Чернобилската АЕЦ „Ленин“, настъпила 6 месеца по-рано, така и нашата е твърде лаконична за взривения девненски завод.
МАЛКО ИСТОРИЯ
През 1948 г. започва изграждането на Девненския промишлен комплекс – той е сред големите завоевания на индустриалното строителство в социалистическа България. Гордо го наричахме Долината на голямата химия, но за хората от района е бил „долината на бавната смърт“ заради тежкия труд, замърсяването на почвите и водите (факти, често крити и до днес), обгазяванията, киселинните дъждове, повишената заболеваемост и смъртност. Предприятията в Девненската низина произвеждат електроенергия, цимент, захар и главно химически продукти – сода, торове, полимери и вещества, които се влагат в други химически производства, като солна киселина, хлор и т.н. Към края на 70-те и началото на 80-те години на XX век те дават близо 1/5 от продукцията на химическата промишленост у нас. Освен за вътрешния пазар производството е предназначено за износ, особено по т.нар. второ направление – в капиталистическите страни, което носи на държавата валута.
Непрекъснатото разширяване на производството и
НЕЧОВЕШКИТЕ УСЛОВИЯ НА ТРУД
водят до хронична липса на квалифицирани специалисти в първата половина на 80-те години на ХХ век. Текучеството достигало на моменти до 40 на сто. Неопитни кадри без качествени инструменти и консумативи при сложността на строително-монтажните и експлоатационни дейности ставали предпоставка за сериозен риск от трудови инциденти. Според отчетите годишно са ставали около 200 злополуки и са умирали повече от трима работници, а в някои години броят на загиналите бил двойно по-голям. Данните, естествено, не били публични, но Стопанският химически комбинат (СХК) „Девня” водел старателна статистика.
Завод „Полимери“ се нуждаел от цялостна оздравителна програма едва пет години след пуска си, необходимостта от квалифицирани кадри се изострила.
ДИРЕКТОРЪТ АЛАРМИРАЛ
пишат свидетели, че в тези условия може да се стигне до промишлена авария със загинали работници, но сериозни мерки не са взети на по-високо ниво. Като източник на конвертируема валута значението на девненското химическо производство нараснало през 80-те години. В Долината на голямата химия се работело на пълни обороти. Инсталираното скъпоструващо оборудване остава недокомплектовано с резервни части, не само когато били внос по второ направление. Положението се закрепвало с подръчни материали. Сложни, скъпи и агресивни химически производства стават заложник на политиката за икономии на конвертируема валута. Макар експлоатацията да носела риск от производствени аварии със значителни икономически щети, тежки екологични последици и човешки жертви…
