– Почти половината пълнолетни българи не се интересуват от политика, показа проучване. Тревожно ли е това, или е нормално за една демокрация?
– Притеснително е и не би трябвало да е така. От 37 години сме функционираща демокрация, но въпреки това оставяме политиката като второразрядна тема. Пропускаме, че всичко, с което се занимаваме, е предмет на политиката, че тя е в центъра. „Заслугата“ вероятно е споделена – наша, на гражданите, но и на образованието, на семейството, на политиците и институциите. През последните 5-6 г. има едно опростяване – безкрайните избори свиха политиката до „за“ и „против“, големите обещания са формулирани ясно, без да казват как ще се постигнат. Няма сложни разкази, които изискват сложни понятия, търпение и внимание. Така политиката престана да бъде двигател на обществото – да формулира дългосрочни цели, да се преговаря за тях, а гражданите да разбират защо днес се плаща цена за нещо, което ще даде резултат след години.
– Изключение ли сме ние, българите? Европа изглежда, че ври от протести…
– В Европа интересът към политиката е доста голям. Когато гражданите имат претенции, те се организират и следват интереса си. Нямам предвид крайностите във Франция, Испания, Португалия и Италия, а мирните протести по законов ред. Това е гражданско общество – хората разбират, че политиката движи всекидневието им. България не е изключение. При нас протестите не са многохилядни, но са всекидневни, макар и по различни теми. Протестират граждани, които са осъзнали, че имат право на глас и искат той да бъде чут. Протестите са здравословни, защото показват гражданската енергия и това, че политиците изостават с една-две крачки.
– В надпреварата за президент този път имаше 27 кандидати, повечето без реален шанс. Помогна ли това на демокрацията, или задълбочи отчуждението?
– Според мен претендентите бяха излишно много. Причиних си да изслушам тези хора. Те не бяха кандидати, а хора с някаква обсесия и ексцентричност, които се възползват от възможността с парите на данъкоплатците да имат 15-20 минути ефирно време за слава и да ни облъчат със собствените си мании. Това не е демокрация. Трябва да има механизъм за отсяване – кандидатът или да бъде засечен в социологическо проучване, или да бъде подкрепен от 15 000 души, сред които представители на местната власт или на неправителствени организации. Проблемът не е в бройката, а в представителността.
– Кое отблъсква хората повече – самите политически проблеми или начинът, по който политиците говорят за тях?
– Второто. Политиците и партиите изостават от дневния ред на обществото. Казват ни: „Гласувайте!“ Отиваме, гласуваме, а после ни залъгват с неща от учебниците по история за XIX век. За нашите политици „утре“ е много страшна дума. Занимават ни с неща, които или не могат да обяснят, или отдавна не са сред интересите на гражданите. Настоящата власт е типичен пример за това. Казва едно, гласува друго, прави трето, а се случва четвърто.
– Хората не се интересуват от политика, но се интересуват от здравеопазване, образование и пътища, които също са политика. Къде се е скъсала връзката?
– Политиците са скъсали връзката между обещаното, реалното и възможното. Ето един пример. Казват, че здравеопазването е приоритет – добре. Започват да правят детска болница, но трябва да бъдат пределно честни с гражданите. Проблемът не е в кой бюджет ще я включат. Държавата не е бедна – стига сме повтаряли това. Има заеми от международни институции с все по-ниски лихви. Ще изтеглим нужните милиарди; японци, китайци или турци ще дойдат да ни я построят, ще я напълним с космическа техника и ще срежем лентата. Но къде са медицинските сестри, къде са висококвалифицираните специалисти? Когато болницата бъде построена, те няма да се появят на опашка и да чакат назначение. На другия ден след откриването няма да има кой да включи апаратурата. А за това не се говори нищо.
– Ако човек не се интересува от политика, кой печели от това?
– Печелят продавачите на страхове. Тези, които ни плашат, че едва ли не вдругиден влизаме във война и ще пращаме войници на фронта. Извинявайте, но имаме конституция, има решение на Народното събрание. Кой продължава да се връзва на тези абсолютно несериозни неща? Печелят и продавачите на бързи решения, които няма как да се случат, защото не са политика, а фантазия – и то по-често болна.
– Има ли разлика между това човек да не се интересува от политика и да не ходи да гласува?
– Да. Да си аполитичен означава, че никой не успява да достигне до теб или че си в режим на пауза. Да не гласуваш често е израз на позицията „Не подкрепям никого“, защото предлагането е архаично, недостатъчно добро или некачествено.
– Сред хората, които определят положението си като мизерия, само около 19% се интересуват от политика. Какво губи демокрацията, когато най-уязвимите спрат да участват?
– Губи подтика си за промяна. Демокрацията губи граждани, които се маргинализират. Нейният фундамент е, че всички сме равни. Не можем да допускаме някой да отпада – като общество сме длъжни да помагаме на онези, които са в трудно положение.
– Интересът към политиката е най-висок сред висшистите и в София. Рискуваме ли изборите да станат разговор между по-образованите и по-заможните, докато останалите мълчат?
– Ще се пошегувам: съдейки по новото строителство в София, скоро няма да е проблем софийското мнение да е представително за цяла България. Реално погледнато, притеснението не е без основание, но според мен е преувеличено. Политиците няма как да разчитат само на сигурната подкрепа на 300 000 души, които са надмогнали оцеляването си и са готови да мислят за по-сложни, метафизични неща. Който разчита на това, ще бъде наказан. Внушението, че едва ли не само богатите и образованите, надвили масрафа си, могат да се занимават с нещо толкова сложно като политиката, е антидемократично. Принципът на демокрацията е, че всеки гражданин може да избира и да бъде избиран. Занимаването с политика не изисква специална професионална квалификация – иначе това би означавало дискриминация и ценз.
– Така е, ама толкова години в политиката се нагледахме на случайни хора, а предвид участниците в приключилата президентска кампанията може би е нужен поне тест за психично здраве… Според проучването сред хората над 59 години шестима от десет се интересуват от политика, а сред най-младите – трима. Означава ли това, че на практика по-възрастните решават кой ще бъде президент?
– Това не е от вчера и не е само в България. По-възрастните имат житейски опит и разбират по-добре причинно-следствените връзки. Аз съм преподавател и виждам какво се случи със студентите ми след ковид, когато имаше по-голяма изолация: всичко знаят, всичко им е ясно, но не разбират, че от някой друг зависи какво ще им се случи. Студентите обаче не са аполитични – те са разделени 50 на 50. Едни са параноици по душа и са убедени, че от тях нищо не зависи. Някой ден може и да бъдат подтикнати да гласуват, но засега смятат, че няма смисъл. Други пък са силно ангажирани – хвърлят се пламенно в борбата и ще гласуват на всички предстоящи избори, защото смятат, че да бъдеш гражданин е важно. Гражданските ни права не са паднали свише. Изстрадали сме ги и трябва да ги пазим и упражняваме.
По-възрастните ни съграждани помнят какво беше преди 1989 г. Те традиционно гласуват най-активно и засега изглежда, че именно те ще изберат следващия президент на България. Не мисля обаче, че ще го направят от носталгия. Точно те най-добре могат да сравнят какво беше и какво е сега.
– Знаем какво беше, но какво е?
– Днес ние, българите, не живеем зле, но продавачите на страх ни манипулират всекидневно. Внушението, че светът, какъвто го познаваме, е към своя край, ни кара да се страхуваме от всичко и да се срамуваме от всичко. А истината е друга.
– Да се страхуваме – разбирам, но да се срамуваме… Откъде идва срамът?
– Срамуваме се, че не правим достатъчно, за да живеем толкова добре, колкото можем. Чакаме някой друг да ни поведе. А в общество на равни няма нужда от лидери, които всеки ден да го спасяват от самото него. Не вярваме, че сме способни на нещо голямо – че сами сме постигнали влизането в Европейския съюз, че сме заслужили членството в НАТО и в еврозоната. Постоянно ни обясняват, че това е било компромис, че не сме били готови, че сме втора, трета ръка, че ни чакат инфлация, стагнация и какво ли още не. Третират ни едва ли не като хора шесто качество. Защо не си кажем: може би наистина сме се справили – ето ги критериите, те са обективно проверими. Като общество ни липсва това самочувствие.
– Сега изборът е между двама кандидат-президенти. Това ще върне ли хората към урните, или ще ги кара да се чувстват притиснати да избират „по-малкото зло“?
– И от двете по малко. Това ще върне хората към урните, защото изборът става много по-ясен и отчетлив. Дай Боже да видим истински дебат и да чуем за неща, които зависят от бъдещия президент на републиката, а не за такива, които са в правомощията на генералния секретар на НАТО или на ООН. Дай Боже да чуем смислени неща – не просто план за утре, а визия за България през 2050 г. Искам да видя проект за развитието на държавата ни – и пак казвам, в рамките на президентските правомощия, а не за постигане на световен мир и разрешаване на конфликти. Извинявайте, но воюващите страни изобщо не се интересуват дали България я има и къде се намира на картата.
Ема ИВАНОВА
-
Д-р Любомир Стефанов (49) е преподавател в Нов български университет
