Йордан Йовков не дочаква да види Добруджа в пределите на България, но с малки изключения в творбите си пише за нея като за българска земя
Д-р Кремена Митева е родена на 15.XI.1966 г. в Разград. Главен уредник на дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич. Завършила е българска филология, защитила дисертация на тема „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – текстология и междутекстовост“. Омъжила се по любов за свой колега от университета, най-добрият езиковед в курса – Стилян Митев, съмишленик, редактор, коректор и житейска опора, учител по професия. Имат две големи дъщери – лекарка, специализант по хирургия в Александровска болница, и адвокатка в софийска кантора.
– Писали сте, че повестта „Жетварят“, по която е дисертационната ви тема, е своеобразен код за разгадаване на Йовковото творчество и на личността на писателя. Код ли е Йордан Йовков за дешифриране на Кремена Митева?
– Може би дългата свързаност с писателя покрай работата ми в Дом-паметник „Йордан Йовков“, която продължава вече 33 години, е основание да отговоря – може би, донякъде. Занимавайки се с Йовковото творчество, с това, което той представя в своите текстове, аз опознавах Добруджа и себе си. Разбира се, отчасти Йовков, защото класиците са трудни за разбиране. Трябва да сме твърде самонадеяни да си мислим, че докрай сме вникнали в някого от големите автори. Все пак, занимавайки се толкова време с прозата на Йовков, смятам, че отчасти съм усетила отношението му към Добруджа и добруджанци, и желанието му тази земя да бъде неизменна част от българската история, литература и култура. Има нещо, на което почти не обръщаме внимание – когато Добруджа става румънска, самият Йовков през това време цели 7 години е в румънската столица като чиновник в нашата царска легация, в текстовете си пише за тази земя, с много малки изключения, като за българска („Вълкадин говори с бога“). Но, забележете, че сериозните му творби на невоенна тема започват да излизат, след като Добруджа вече е румънска. Той така и не дочаква да я види в пределите на България, умира 3 г. преди да бъде възвърната по Крайовския договор през 1940 г. В цялото му белетристично творчество, създадено след 1919-1920 г., с незначителни отклонения, Добруджа е българска! В романа „Приключенията на Гороломов“ персонажите живеят в Добруджа в 1926 г., но правят български избори. Йовков мисли Добруджа като българска, в съзнанието си не може да я откъсне от представата си за българското – бит, народопсихология, култура. Не сме се замисляли, че героите му, на които той се възхищава и така майсторски пресъздава, би следвало да живеят в Румънско.
– Родена сте в Разград. Йовков или съпругът ви ви доведоха от Делиормана в Добруджа?
– Съпругът ми ме доведе, случайно съм родена в Разград и съм живяла там само 5-6 месеца, родът ни не е лудогорски, а детството, юношеството и младите си години съм прекарала във Варна. Родовете на моите предци са от други части на България, известни също с превратната си история. Единият от родителите на баба ми е бежанец от Одринска Тракия, свидетел на страшните събития, разделили семейства. Прадядо ми е търсил с месеци близките си… Дядо ми е от Старозагорския край, на майка ми родът са преселници от казанлъшката Шипка, които идват във Варненско и създават селото Нова Шипка.
– Как асистент по антична и западноевропейска литература в Шуменския университет „Константин Преславски“ се отказва от работата си, явява се на конкурс за уредник в дом-паметник „Йордан Йовков“ и насочва интересите си към българската литература между двете големи войни?
– Като студентка бях член и председател на Кръжока по старобългарска литература в Шуменския университет и написах доста обемиста дипломна работа, имайки възможност да ползвам и изследвам извори на старобългарски език, свързани с „Шестоднев“ на Йоан Екзарх и голямото издание на австрийския славист Рудолф Айцетмюлер и Линда Садник (австрийска езиковедка-славистка, специалист по старославянски и старобългарски език, б.а.). На защитата проф. Надежда Драгова предложи дипломната ми работа да бъде възприета като зачисляване за докторантура. Но там нямаше скоро конкурс за асистентско място, а се отвори такова по антична и западноевропейска литература. Убеждението ми е, че трябва да си класически филолог, за да можеш да четеш в оригинал текст, но реших да опитам, с намерението по-късно да науча поне някой от тези езици. Не беше лесно, конкурсът беше в Института по балканистика в София, а председател на комисията беше Богдан Богданов. Успях да се преборя с конкуренцията от 7-8 кандидати, но годината беше 1990-а, организационно нещата в университетите стояха хаотично. Нямаше кой да се занимава с елементарното битово устройване на младите учени. Повече от 2 години пътувах и нощувах за собствена сметка… Заплатата стигаше колкото да си платя, за да ходя на работа. И нямаше да ме откаже битовата част, ако не бях със съмнението, че трябва да владея класически език, за да работя сериозно в тази област.
– Една от книгите ви е „Културно-просветният живот в град Добрич през 1919-1944 година“. Кои са истинските будители в Южна Добруджа по време на второто румънски присъствие, както е модерно да се казва?
– Интелигенцията, но не само, защото всички родолюбиви добруджанци са помагали кой с каквото може. Вижда се, че културно-просветният живот се инициира и ръководи от учители, театрали, музиканти, лекари, адвокати, инженери и агрономи, завършили у нас или в чужбина, образовани хора. Успяват да организират много и различни събития, макар Добрич и цяла Южна Добруджа да е под румънска власт, случват се интересни срещи, като логично акцентът е бил да се канят български сказчици, български артисти, певци, музиканти, с цел да се поддържа и повдига народностният дух. В началото румънците са снизходителни, дават разрешителни за българските дейци – творци и учени, да идват, но в даден момент разбират, че всички подобни събирания се превръщат в манифестация на българщината. Започват да отказват разрешителни, да бавят и осуетяват присъствието им, и някъде след 1935 до 1940 г. почти забраняват гостуването на българи от България. Разбират, че легалните културно-просветни прояви не са в полза на политиката им за асимилиране на българското население. В Добрич е идвал Асен Златаров, Добри Немиров, Владимир Василев – кой ли не, идването им се е превръщало във всенароден празник. Посрещали са ги на границата, на Стожер (селото се намира на пътя за Варна, днес на 16 км от Добрич, б.а.), с коли, цветя и радост, носили са ги на ръце през дните, в които са гостували. След посещенията си в Южна Добруджа българските дейци са пишели статии в столичните вестници – какво са заварили, какво е отношението на сънародниците им там, какъв е духът на добруджанци, който правел изключително впечатление. Използвани били големите ни празници – на 24 май правели големи манифестации на българското слово и българщината, но до 1940 г. в Добруджа не е бил отбелязван Денят на народните будители, след като през 1922 г. Стоян Омарчевски официално предлага идеята, съществувала десетилетия по-рано. Сред организаторите на честването на будителите преди тази година е била и Адриана Будевска, родена в Добрич, но в 1922 г. Южна Добруджа е румънска. Затова, когато през септември 1940-а възвръщат Добрич и останалите градове съм Отечеството – майка, както пише в почти всички текстове, на 1 ноември организират изключителен празник на будителите. Една добричка общественичка, учителката по литература – Блага Александрова, чете слово, което се помни години наред. През 1942 г. неочаквано, непланирано, на 1 ноември рано пристига Цар Борис ІІІ с княз Кирил, има снимки от този ден, целият град е на площада – училищата, военните, царят приема парада, духовите музики на двете гимназии, денят се превръща в тържество на оптимизма, че и другите земи на родината ще имат съдбата на Южна Добруджа… После царят и свитата му отиват в Пчеларово, в Генерал Тошево, разписали се високите гости в Златната книга на Добричката община, разговаряли с тогавашния кмет инж. Първан Бъчваров, с общинските съветници – посещението е било голям жест към добруджанци, почувствали се зачетени на големия Ден на народните будители. Празниците са имали важно значение, но само светите братя са се чествали по румънско време.
