Севар Иванов: Салоните пълни, а театрите – на минус

– Музикалните състави на БНР спират концертите, театрите са пред фактически фалит, националният културен календар е финансово необезпечен, Националният фонд „Култура“ не функционира… Всичко това „избухна“ преди дни и застава като задача пред служебния кабинет, който няма кой знай какви полезни ходове. Вие сте член на УС на Съюза актьорите в България. Обяснете какво се случва?

– Не бих казал, че всичко това се е случило преди дни. Това са проблеми, валидни за културния сектор от много време. По-лошото е, не че ги има, а че дълго са пренебрегвани и достигнали големи мащаби. Сега си ги припомняме с надеждата новото управление, макар и служебно, да предприеме някакви действия за разрешаването им… дори и частично.

– На форум, организиран от УНСС, НАТФИЗ, НМА, САБ и Българска музикална асоциация, обсъдихте необходимостта от Закон за статут на артиста и Закон за сценичните изкуства, хармонизиран с европейските стратегически документи. С какво ще подпомогне това бъдещето на сценичното изкуство?

– Нормативната рамка следва да е основата, която формира параметрите на сектора. И тук не говорим само за брой театри, численост на състави и т.н. Говорим за минимални прагове, които да гарантират достойното обезпечаване на творческите дейности. Законът за статута на артиста не обхваща само актьорите и музикантите, а и много други творци и автори, принудени артистичната им дейност да е по-скоро хоби, отколкото основна професия. Такъв закон е нужен и на самото министерство. В бюджетна програма „Сценични изкуства“ са повече от 50% от средствата на цялото министерство, а те се разпределят нефункционално. Финансовите показатели на държавните културни институти доказват, че методиката за разпределяне на публичните средства между институтите е изчерпана. Преди повече от 10 г. този модел е въведен, за да стимулира театрите да работят и изкуството им да достига до публиката. Днес виждаме, че салоните са пълни, а театрите са „на минус“, което означава, че методиката е преизпълнила задачата, но не може да обезпечи творчеството и усилията на театрите да провеждат културна политика.

– Участниците във форума поискахте нов модел на финансиране на публичните сценични институти. Какъв е досегашният и защо не работи?

– Настоящият модел е на база реализираните приходи от основна дейност: колкото повече пари „изкарва“, толкова по-голяма субсидия получава. Единните разходни стандарти са различни за отделните видове институти: драматични театри, куклени театри, опери, филхармонии и т.н. Това означава, че куклените театри, независимо къде в страната провеждат дейността си, се субсидират с един и същ разходен стандарт. Покупателната способност и други икономически показатели на населението в отделните райони на страната са различни. Следователно няма как да очакваме всички куклени театри или драматични, или опери, да реализират еднакви приходи. Това поставя в по-изгодна позиция културните институти, които функционират при по-добри външни фактори – демографски и икономически показатели. Друга важна последица от настоящата методика е маркетинговата логика, понякога за сметка на художествени показатели и други практики на доброто управление. Често се привличат на хонорар популярни лица за главните роли, докато щатните артисти остават „на заден план“. Това води и до жанрово ограничение, поставяйки се предимно „лесно-конвертируема“ от зрителите комедия, която залага на развлекателните функции на театралното изкуство. Не казвам, че има лошо в комедиите и популярността на артистите, но това не трябва да е за сметка на жанровото многообразие и образователните, и възпитателни функции на изкуството. Това е моделът в общи линии.

А защо не работи?  Има един израз, който може би не много често се използва за културата: „Правят си сметките без кръчмар.“ В случая на методиката това е валидно и за държавните културни институти, и за Министерството на културата. Всеки държавен културен институт изчислява полагаемата му се субсидия спрямо реализираните приходи от основна дейност. Те могат да бъдат 1 000 000, а могат да бъдат и 0, както пандемията COVID-19 ни доказа при затварянето на театрите. В България има 51 държавни културни института в областта на сценичните изкуства. Засилен интерес от страна на публиката към творческата им дейност води до по-високи приходи, следователно и по-голяма полагаема се субсидия. Никой не знае какви ще бъдат приходите от билети, но размерът на бюджета за сценични изкуства е ограничен. И така високият интерес на публиката към спектаклите води до предсрочно разходване на бюджета на министерството, който би трябвало да стигне до края на годината. Не само, че не стига, но и всяка следваща година средствата свършват все по-рано. И в тези случаи министърът на културата има задачата да търси допълнителни средства, а без реформа на модела за финансиране на културния сектор това търсене се повтаря и повтаря. Има нужда от реформа, което не значи да се закриват институти. Означава, че трябва да се промени философията на финансиране – от харчене към инвестиране.

– „Министерството на културата е най-непрозрачната институция – крият се отчети, критерии, репертоарни планова, но не само от самото ведомство, а и от културните институции, развиващи сценични изкуства“, констатира д-р Любомир Кутин, търсил данни чрез заявления по Закона за достъп до обществена информация, които оставали без отговор или с отказ да бъде предоставена информация от обществено значение.  Така ли е според вас?

– Не смятам, че Министерството на културата крие данните на културните институти. Истината е по-проста, без това да оправдава липсата на прозрачни процедури и адекватни отговори. Според мен първостепенният разпоредител не разполага с цялостната информация или не е направен нужният анализ на данните. В отделните дирекции имат откъслечна информация по отделни показатели или е предоставена в „насипно състояние“. Всеки месец се искат анализи от институтите, но те често не се съхраняват както трябва, а понякога и не достигат до лицата в министерството, за които са предназначени. Съставът на Министерството на културата, особено на дирекцията, която отговаря за сценичните изкуства, е много под минимума, необходим, за да се осъществява мониторинг на дейността на сценичните институти, като в дирекцията влиза и художественото образование, което води и още институти със себе си. В тази връзка не смятам, че данни се „крият“, защото не можеш да скриеш нещо, което нямаш. Може би искане чрез ЗДОИ е единственият начин, за да накараме първостепенния, а и второстепенните разпоредители да си оправят отчетната документация.

Веселка ВЕНКОВА