Иван Срацимир, Миниатюра от Манасиевата летопис
Навършват се 670 години от обявяването за цар на Иван Срацимир като самостоятелен владетел на Видинското царство и 630 години от пленяването му и отвеждането му от столицата Видин. Той е последният български цар в средновековна България преди падането на българския народ под османско владичество.
Иван Срацимир е вторият син на Иван Александър от брака му с Теодора – дъщеря на великия влашки войвода Иванко Бесараб (1310 – 1354 г.). Роден е около 1324-1325 г. в Ловеч, по времето когато баща му е деспот на Ловешка област, и е кръстен на дядо си Срацимир. Това, че е втори син в семейството, се отразява в по-нататъшната му съдба.
Деспот Иван Александър – неговият баща, се възцарява в Търново през септември 1331 г. Така малкият Иван Срацимир е вече част от царското семейство в българската столица. Поради липса на ясен регламент започва съперничество за бъдещото наследяване на трона между „младите царе“ – първородния Михаил Асен и Иван Срацимир.
През пролетта на 1337 г. Иван Срацимир е провъзгласен за цар, но само номинално.
Престолонаследник се очаква да бъде първородният Михаил Асен. С коронясването си Иван Срацимир получава от баща си като апанажно владение Видинската област. Волята на цар Иван Александър (1331 – 1371 г.) е отделните части от царството да се владеят от членове на царското семейство. В края на 40-те години на века цар Иван Александър се развежда с жена си царица Теодора I – майката на Иван Срацимир, и я изпраща в манастир. Жени се повторно за търновска еврейка, която след покръстването си се преименува и става българската царица Теодора II. Тогава Иван Срацимир е във Видин и управлява областта от името на своя баща. От втория си брак цар Иван Александър има още двама синове: Иван Шишман и Иван Асен.
В началото на втората половина на XIV век над Балканите надвисва османската заплаха.
През 1355 г. най-големият от Александровите синове – престолонаследникът Михаил Асен, загива в сражение с османските турци в Софийско. По силата на старшинството наследник на търновската корона следва да стане Иван Срацимир. Но по настояване и с влиянието на царица Теодора II за престолонаследник е обявен Иван Шишман. Според византийски образец той се смята за първи роден, след като Иван Александър заема царския трон, и е багренороден.
Събитията в Търново водят до открит конфликт между сина във Видин и царя – баща в столицата.
През 1356 г. Иван Срацимир се обявява за самостоятелен владетел във Видин с официалната титла „цар на българи и гърци“. Към 1356 – 1357 г. той се жени за втори път за влашката принцеса Ана – дъщеря на войводата Николае Александру Басараб (1352 – 1364 г.) и разчита на подкрепата на влашкия владетелски дом.
През 1365 г. следва ново изпитание за него. Маджарският крал Людовик I Анжуйски (Лайош I 1342 – 1382 г.) дава ултиматум на цар Иван Срацимир да се признае за негов васал. След като получава категоричен отказ, маджарският крал организира военен поход, започнал на 1.V.1365 г., когато нахлул във Видинското царство с „огромна войска“. Силите са неравни и въпреки съпротивата Видин е овладян на 30.V. Царството е превърнато в маджарско банство. Царското семейство е пленено и отведено в крепостта Хумник (дн. в Хърватия). Там Иван Срацимир и семейството му (без Ана – по рождение католичка) са заставени да приемат католицизма.
Научил за тези неблагоприятни събития, цар Иван Александър организира православна коалиция за освобождаване на Видинската област и владетелското семейство на сина си. Следват военни действия и дипломация на Търновското царство с подкрепата на Влашкото воеводство и Карвунското деспотство срещу маджарския крал.
През есента на 1364 г. Иван Срацимир и семейството му са освободени и върнати да управляват във Видин, маджарите са прогонени от Видинско.
На 17.II.1371 г. цар Иван Александър починал в Търново. На българския престол почти веднага става възцаряването на цар Иван Шишман (1371 – 1395 г.).
Отношенията между Видин и Търново се влошават. През 1381 г. Иван Срацимир откъсва Видинската митрополия от Търновската патриаршия и я подчинява на патриаршията в Константинопол.
Външната османска заплаха вече е непосредствена с похода на Али паша на север от Балкана през 1388 г., когато достига и обсажда Никопол. Тогава цар Иван Срацимир се признава за за османски васал и приема във Видин османския гарнизон. Междувременно Търновското царство пада под ударите на османските завоеватели. Цар Иван Шишман е пленен през 1395 г. в Никопол и по заповед на султан Баязид (1389 – 1402 г.) е обезглавен.
Временно Видинското царство и владетелят му оцеляват. През лятото на 1396 г. кръстоносна армия (около 60 000 души маджари, поляци, френски, английски и немски рицари и др.) под командването на маджарския крал Сигизмунд I (1384 – 1437 г.) се отправя срещу Османската държава. Пътят им е през Видин. Французинът Бусико описва това събитие картинно и конкретно срещата пред вратите на Видинската крепост: „… излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин, и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а и всичките турци, които бяха вътре в града.“
В този момент надеждата за отхвърляне на османската зависимост е голяма. Кръстоносците продължават похода си покрай Дунав и през Оряхово достигат до Никопол. На 25.IX.1396 г. там става голяма битка. В нея султан Баязид I нанася тежко поражение на християните. След голямата си победа настъпва и пленява цар Иван Срацимир пред Видин. Царят е окован във вериги и изпратен в старата османска столица Бурса в Анадола. Хвърлен в тъмница, съдбата му е решена. През 1396 – 1397 г. най-вероятно е удушен по султанска заповед. Така загива Видинското царство и българският народ след полувековна съпротива попада под жестокото азиатско османско иго за близо пет столетия.
Румен Стоилов
