– В навечерието на 3 март социологическо проучване на агенция „Тренд“ показа, че 60% от анкетираните чувстват застрашени своята идентичност и култура. Не се пита от какво и защо. Нека започнем с националната идентичност – откъде идват страховете ни: от демографските ни проблеми, от глобализацията…
– Мобилизационният потенциал на формули като „Отечеството е в опасност“ винаги е изключително висок особено при групи с някакъв комплекс за малоценност. В България усещането за незначителност идва по няколко линии. Първо, ние сме държава, резултат от разпадането на големите империи. Османското наследство ни създава тревоги. Не знаем как да преработим османското минало в културно наследство. Втората причина да се чувстваме унизени е комунистическото минало. Почти половин век сме живели като съветски сателит. Режимът в България през втората половина на 40-те, 50-те и значителна част от 60-те е в някои отношения по-лош от съветския първообраз. Затова и Людмила Живкова изтъква българската култура, а не политиката като марка – за да смени кода на идентичността. На трето място ние се чувстваме ужасно потиснати, защото, след като премахнахме комунизма, излязохме неспособни в собствените си очи да изградим нормално функциониращо демократично общество.
След 1989 г. имаше едно сладникаво очакване – че по улиците ще потекат реки от мед и масло, че без усилие ще получаваме онова, което си представяме, че ни принадлежи. Струваше ни се, че само с премахването на чл. 1 от конституцията и свалянето на червената звезда на бившия партиен дом ще успеем да направим така, че обществото ни да благоденства. Спомняте ли си песента на Тодор Колев „Как ще ги стигнем американците“? Ами няма да ги стигнем, имаме собствен път.
Отношението към тези промени беше доста наивно. За 45 г. българите напълно загубиха едва зараждащата се през 30-те и 40-те години политическа култура – усещането, че нещо зависи от гражданина, и ако не го направим ние, няма да го бъде.
Затова продължихме да живеем с тежките си спомени: от товара на гледната си точка към османските векове, от разказите какво е било по време на социализма и преживяното през 90-те години: помним абсолютния разпад на институциите, мутризацията, деградацията на държавата. Повтаряме заклинанието от времето, когато имаше само една партия: „Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят.“ Продължаваме да твърдим, че сме някъде на дъното. Смятаме, че в България сме най-лошият пример във всяко отношение, че сме сравними с Уганда и Бангладеш, а не с Чехия, Хърватия, Румъния, до които сме все по-близо. И още по-неприятното: че нещата у нас се влошават, въпреки че виждаме, че жизненият стандарт в България расте, че животът ни се промени в положителна насока.
Днес, независимо от всички корупционни скандали и неуспехи, обществото ни изглежда работи добре. Най-малкото затова, че в последните години виждаме как гражданството успява да наложи някаква воля – чрез изборите и уличния натиск.
– С поредната война идва страхът от „чуждите“. България е на кръстопът от векове – по нашите земи са живели келти, готи, авари, хуни, татари, черкези и кой ли не, освен познатите ни траки, славяни, прабългари и османци. Защо днес сме по-притеснени, когато става дума за мигранти?
– Когато е налице тревога и се усещаме непълноценни, въпрос на елементарни риторически трикове от страна на политическите елити е да посочат някого и да кажат: „Фанете тогоз!“ В своя култова книга „Езикът на Третия райх“ немският литературовед Виктор Клемперер обръща внимание на факта, че всички действия на нацистка Германия се коренят в практики на езика – езикът започва да разказва нещо, което после се превръща в действие. Насочването срещу малцинствата започва от езика и се пренася в действителността. Това ми се случи снощи (б. р. 5.III.) – Съюзът на офицерите от резерва „Атлантик“ ни покани с журналиста Иво Инджев да изнесем две лекции за 3 март. Събитието завърши с бой и военна полиция. Не защото казахме нещо, което предполагаше такава реакция – Инджев цитираше мемоарите на граф Игнатиев – а защото елементи от публиката предварително бяха екзалтирани до режим „Отечеството е в опасност“ и очакваха да чуят нещо, заплашващо тяхната идентичност. Не бяха готови да слушат рационално. Българите имаме голям проблем – не се чуваме.
– Да поговорим за застрашената ни културна идентичност. Как да го разбираме във време, когато целият светът цени нашите фолклорни изяви, хорови изпълнения, оперни певци, имаме пробив в литературата, в Холивуд, ако щете и др.
– Това е част от комплекса, който въвежда хората в състояние на заплашеност и страх с цел политически дивидент. Спомнете си как бяха плашени хората, че ракията им ще е заличена. Много лесно е на популиста да каже на този човек „ти ми харесваш такъв, какъвто си“ и да го защити от данъчен акциз на домашния алкохол, независимо от това какви са правилата. Популистът е готов да хареса всичко: суеверия, невежество. Защото много по-лесно е, вместо да се просвещаваме, да утвърждаваме невежеството си. А когато човек не е в състояние да преодолее най-дребния си предразсъдък, то той става жертва на всякакви конспирации и популизми. Това се преодолява само с образование.
– Според проучването обединяват ни традициите (71%), историята (69%) и българският език (57%). Нека уточним кои традиции ни обединяват днес. Проф. Карамихова наскоро обясни в „Трета възраст“, че в голямата си част традициите до края на ХIХ в. са на основата на селското стопанство, а сега животът ни е коренно различен.
– Първо да ви кажа: „Бяла роза“ и „Дунавското хоро“ не са традиции. Това е авторска музика. „Леденото хоро“ не е традиция в смисъла на тази дума. Често от екрана говорят за „традициите на народа ни“, но не уточняват кои са. Самото понятие „традиция“ се превърна в заклинание, част от речника на популистите, зад което рядко стои друго освен чиста ретроградност и нежелание за просвета, опаковани като любов към народа.
За мен тревожно е, че говоренето за традиции в последните години се превръща в културна бухалка спрямо онези, които не слушат „Бяла роза“, а които предпочитат от време на време фолклор, но през другото време Моцарт или Хайдн. Говоренето за традиции се превърна в усилие за налагане на един-единствен елемент в културата. Културата е всичко това, което надгражда природната среда, създадено е от човешките ръце и излиза от главите на хората. Другото ѝ име е многообразие. Както има място за едното, така има място и за другото. Аз слушам класическа музика и рок, но и народна музика – и далеч не само българска. Не смятам, че това ме прави национален предател. Културите все повече са заедно. Културата не е набор от бункери и стени, с които се защитаваме, защото някой иска да ни „изсмуче“ и да ни превърне в културна пустиня.
Изненадам съм от схващането, че нашата култура трябва да бъде консервирана и да не я даваме на никого. Ако някой иска да се занимава с нея – о, извинете, тя е само за българи. А и ние да не правим нищо, свързано с небългарски култури! Народната култура не е национална, тя е регионална. Не напразно българинът от София има много по-близки песни и танци със сърбите от Пирот, отколкото с българите от Малко Търново.
– Проучване на „Тренд“ от март 2025 г. показва, че 60% от анкетираните искат да се учи православие в училище, а според сегашното проучване едва 18% определят православието като нещо, което ни обединява.
– В подобни анкети е съвсем очаквано да има противоречия. Те се дължат на обстоятелството, че нямаме достатъчно смислен разказ за мястото на православието в живота на българина днес. За това основна отговорност има БПЦ. Да уточня – аз съм кръстен, православен християнин съм и именно заради това страдам, че институцията, която би трябвало да бъде моята връзка с божествеността, е неадекватна. До днес тя възпроизвежда безумен за мен разказ за големите страдания, която е понесла по времето на социализма, без да си дава сметка, че 45 г. социализъм вече са съпоставими като трайност с почти 37 г. постсоциализъм. И ако за 45 г. тези щети бяха понесени, очевидно за 37 г. и част от последиците им не бяха ликвидирани дори минимално. Нищо не беше направено Църквата да се превърне в институция, защитаваща вярващите, опитваща да обгрижи страдащите – това, с което ранното християнство печели голямата част от своите последователи. От тази гледна точка Църквата е в дълг към паството, към обществото и към държавата.
Държавната субсидия за БПЦ за 2025 г. е 61 млн. лв., колкото е на няколко университета (без Софийския). Университетите може да произвеждат дискусионно по качество висше образование, но това са все пак нашите бъдещи специалисти, на които разчитаме. А на какво от направеното от Църквата разчитаме срещу тази субсидия? Очакваме тя да създава разкази, свързани с живота на българското общество на базата на християнството и в сферата на милосърдието, така че заможните да споделят част от средствата си с онези, на които, ако им се подаде ръка, ще се изправят и ще станат нормална, работеща част от обществото. Очакваме да ни обясни защо има смисъл да сме християни, защо от самото начало Христос е бил толерантен към другите религии, защо в крайна сметка той се превръща в жертва, а не размахва меч срещу палачите, защо саможертвата му има смисъл. Няма го разказът за елементарните човешки ценности.
Затова виждаме подобни реакции в обществото – хората не знаят какво е православието, но го искат. „Не е за мен, но трябва да го има.“
Ема ИВАНОВА
-
Д-р Димитър Атанасов (44) е историк, работи в ИЕФЕМ
