– В свой анализ отбелязахте, че държавните мини и ТЕЦ трупат огромни загуби в милиони евро. Защо държавата упорито поддържа тази неефективност? За национален интерес и диверсификация ли става дума?
– Анализът, за който говорите, се базира изцяло на официални данни. Загубата за „Мини Марица-изток“ за цялата 2025 г. е 130 млн. евро, а за първите три месеца на 2026 г. минусът нараства с нови 21 млн. евро. За ТЕЦ „Марица-изток 2“ данните са до края на септември 2025 г. – 120.5 млн. евро загуба.
Големите държавни предприятия от въглищната енергетика са силно губещи и ако нещата продължават по същия начин, не виждам как ще се отървем от поне 250 млн. евро годишни загуби.
Ако говорим за национален интерес, той в случая би означавал, че заради енергийната сигурност за България е важно тези енергийни предприятия да функционират, дори да губят много пари. Но доколкото мога да преценя, загубите във въглищната енергетика са следствие не само от високата цена на квотите за емисии, но и от остра неефективност.
Защото за период, през който продукцията на държавните мини и ТЕЦ е спаднала с над 50%, персоналът им се е свил примерно с 10%. Какъв е националният интерес от това да плащаш заплатите на хора, които не работят?
– Ако затворим въглищните мощности, които осигуряват около 25% от общия енергиен микс, има ли с какво да ги заменим? Надявам се не с непостроените VII и VIII блок в АЕЦ, а ВЕИ-тата не са базови мощности… Да не се налага да внасяме ток?
– Гледната точка, която защитавам в новата си монография върху проблемите на енергийния преход – „Въглищни райони след края на въгледобива: Нова индустриална политика на България“ – е, че далеч преди да „затворим“ въглищните мощности, трябва да ги оптимизираме. Това означава да решим въпроса с раздутия персонал и най-вече да се освободим от неефективните мощности – имаме няколко ТЕЦ на над 60 години. Във въглищния сектор да останат да работят само ефективни предприятия и специалисти с ясни функции и достойни заплати. Да спрем държавната „хранилка“.
Доста път има да извървим преди закриването, но оптимизацията на сектора не може да се отлага. Експерти твърдят, че същото количество електроенергия, което произвежда ТЕЦ „Марица-изток 2“, в САЩ би се произвеждало с 2-3 пъти по-малоброен персонал. Впрочем двете „американски“ ТЕЦ в „Марица-изток“, които наскоро спряха работа, го потвърждават: производителността на един работник там беше пет пъти по-висока, отколкото в държавната ТЕЦ. Дори да отчетем административния и ръководния персонал, разликата остава тройна.
А по отношение на замяната на въглищната енергия, тя вече се случва. През 2015 г. 45% от електричеството в България идваше от въглища. През 2025 г. делът се сви до 26% – и България продължава да е износител на ток в региона. Чисто и просто технологиите напредват и подкопават устоите на старата енергетика. В България има неоползотворен потенциал на ПАВЕЦ и вятърна енергия. Атомната енергетика трябва да продължи да се развива. Много важна е децентрализацията, т.е. производството на ток да става максимално близо до мястото на потребление – паралелно с развитие на мрежите. Биоотпадъци като слама и отпадна дървесина също може да помогнат.
В никакъв случай не трябва да „закриваме“, преди да има системно решение, но ако твърдим, че „въглищата нямат алтернатива“, на практика затваряме очи за прогреса. Спад на дела на въглищата с 20 процентни пункта за 10 години: това е главоломно. И въпреки това няма недостиг на ток и цените не са ескалирали.
– С какво си обяснявате, че производителността на един въглищен работник в България е 5 пъти по-ниска от тази в Германия – с остаряла технология, с изкуствено раздут щат или с лошо управление?
– Производителност е отношението между свършената работа и броя на работещите хора. Държавните предприятия във въглищния сектор избягват да пипат броя на работещите, за да пазят социалния мир (и нечии привилегии). Така че за мен обяснението за ниската производителност в България е на първо място политическо. Именно по политически причини реформите в сектора бяха забавени с години – лидерите на държавната енергетика отново решиха да се „снишат“. И защо да не го направят? Загубите може да са огромни, но се плащат от общата каса.
– Защо според вас синдикатите продължават да настояват за запазване на производство със затихващи функции, вместо да водят преговори за бъдеща квалификация и нови индустрии?
– Според мен синдикатите направиха стратегическа грешка, излизайки на барикадата в защита на въглищния сектор. Въглищата са залязваща индустрия: въгледобивът в ЕС след 1990 г. е спаднал с 80%. Вместо да бранят обречени работни места, синдикатите трябваше да работят за оптимизация на мощностите и диверсификация на регионалната икономика – това щеше да е от полза и за енергетиката, и за регионите.
Мисля, че синдикатите постепенно осъзнават, че тяхната стратегия е рушителна, включително за тях самите. Но загубените години и социална енергия не може лесно да се компенсират.
Миньорите и енергетиците са синдикално организирани и са гръбнакът на профсъюзните централи. Но ако синдикалните лидери бяха избрали бъдещето пред миналото, сега и заплатите щяха да са по-високи, и перспективите за засегнатите от енергийния преход щяха да са по-светли.
– В Маришкия басейн са заети около 35 000 души. Възможно ли е тези работни места да бъдат заменени от местния малък и среден бизнес, или регионът задължително се нуждае от мащабни външни индустриални инвестиции?
– По данни на синдикатите пряко заети във въглищния сектор – в мини и ТЕЦ – в България са около 16 100 души (разбира се, съществува и косвена, а и индуцирана заетост). Лично според мен сегашното равнище на продукцията на сектора съответства на около 6000 работници.
А иначе, и двете посоки за развитие са възможни при добро планиране. Някои казват, че не трябва да се създават нови икономически гиганти, защото те изкривяват бизнес средата. От друга страна, икономиката има нужда от гръбнак, когато конюнктурата се влоши.
Във всички случаи, трябва да се започне от малкото, а дали ще се появи голямото – времето ще покаже. Ще припомня, че гръбнак на германската икономика не са гиганти като „Сименс“ и „Бош“, а предприятията от средния ешелон – те са световни лидери в своите ниши, независимо че са умерени по размер. Според мен България също трябва да се прицели в средния размер.
– Определяте Европа като „мозайка от залязващи и залезли въглищни райони“. Как се справят там и кой европейски модел на трансформация (например в Гърция, Румъния или Германия) е най-приложим и реалистичен за нашия Маришки комплекс?
– Гърците бързо усвоиха до последното евро полагащите им се средства от Фонда за справедлив преход и в момента получават пари и от други европейски фондове – те са „отличници“. Румъния рано затвори голяма част от въглищните мощности и в момента привлича значителни инвестиции за вятърна, слънчева и ядрена енергия, както и за водород. В Полша огромният мащаб на въглищния сектор (5 до 8 пъти по-голям от този в България) налага да се действа предпазливо, но и там се инвестира много във ВЕИ, а останалите без работа миньори се наемат в големи предприятия от автомобилния сектор в специални икономически зони. По-квалифицираните отиват в сферата на информационните технологии.
Общото между Румъния, Гърция и Полша – и то е точно това, което отсъства в България – е, че там въглищният сектор е под контрола на публични компании, които контролират изкъсо процесите. Те си поставят и социални цели като запазване на заетост и жизненост на регионите, но тъй като харчат публични средства, много внимават за ненужни загуби.
В България не е така. Нашият въглищен сектор е същинска мозайка от различни видове собственост – включително сенчеста, доскоро дори офшорна. В тази какофония е най-лесно да се ощети общественият интерес.
– Какви са алтернативите за въглищните региони извън енергетиката? Говорите за нова индустриална политика, ръководена от държавата – способна ли е държавата на такова нещо?
– Държавата определено е способна – показала го е историята. Именно благодарение на държавната стратегическа подкрепа Япония е Япония, Китай е Китай, Франция е Франция, Германия е Германия и САЩ е САЩ. Изредих страни с голям опит в индустриалната политика. Тази песен за „ненамесата на държавата на пазара“ е за наивници.
Що се касае до перспективите за „Марица-изток“, те са големи. На първо място за мен е промишлеността: чисти производства на средно високо технологично ниво, включително за военната индустрия. Районът на Стара Загора има традиции в електрониката. Енергийният профил не трябва да се изоставя, защото е налице развита инфраструктура. Водородна долина е реална възможност. Заради централното си географско положение районът е отличен за логистична база.
Възможностите на района за нов живот извън въглищата са много, но в момента са блокирани, защото държавата няма стратегия нито за регионите, нито за енергийния преход, нито за индустриалното развитие. Независимо че – или може би именно защото – България е страната с най-много стратегически документи на глава от населението.
Ема ИВАНОВА
-
Димитър Събев работи в Института за икономически изследвания към БАН
