Анка Ангелова Латева е родена през 1940 г. в с. Горна Студена, Великотърновско. Потомка е на бежанци от Източна Тракия.
На картата Одринска Тракия и с. Търново, днес Байрамлъ, Турция
– Фамилията ви откога е в Павликени?
– Семейството ни се преселва в Павликени, когато съм била 10-годишна. Тук имаме поне 16 роднини, населили цял квартал. Всички са потомци на бежанци от опожареното през 1913 г. село Търново (днес Байрамлъ, Турция), Източна Тракия.
– Как изглеждаше градът?
– Бяхме в кирпичена къща. Половината бяха такива. Другите, наречени „шаронови къщи“, са строени от държавата и изплащани с дългогодишни заеми. Те са еднотипни, малки, спретнати – кухня, дневна, спалня и маза. Който не иска да се задължава с изплащането, сам си гради кирпичена къщичка – не голяма, но удобна за 6-членно семейство като нашето. Голямата соба беше 6 на 4 метра. Имахме пещник и огнище, джамал (зидана печка). Като се запали огнището, ставаше топло, майка приготвяше яденето и го слагаше в тавичка да се опече, правеше и чорбичка за обяд на мъжете. Имаше пиростия с три крачета, котле висеше в огнището на синджир за топла вода. Където има малки деца, се гледаше коза и биволица – за мляко. От млякото баба избиваше масло. По 30 декара земя даваше държавата – достатъчно да се изхранва 10-членно семейство. Тракийци са хора работни – изораваха нивите още наесен, а не пролетта, като завали дъжд.
През войната дядовците вечер бързаха да се съберат при чичо Георги край единственото радио – да чуят новините. В това време бабите правеха седянка. Разказваха приказки, пословици, гатанки – все поучителни знания. Съветваха ни как да седим прилично, когато сме навън. Умни баби бяха – нравствени уроци ни даваха. Зададе ли се празник, нареждаха големи маси, да се празнува заедно. Чорбата и булгура баба Васила ги правеше. За кръщене – всяка си знаеше какво да приготвя. На Димитър Тужаров майката – баба Петрана, знаеше как да помага на родилките, все тя израждаше бебетата на бежанците, а пък баба Ваца помагаше на местните. В архива на общината на Горна Студена знам, че се съхраняват документи от миналото.
– Какво е да си бежанец?
– Бежанците си организираха свой живот, а в цялото село (около 2500 души), ги приемаха сърдечно… По други краища не е било така. Първи председател на кооператива през 1949 г. бил бежанец – Николай Ламбев. Баща ми все него питали на коя нива какво да се сее. Ние, децата, се въртяхме наоколо, готови да помагаме. Земята е плодородна, реколта – колкото искаш. Там семейството ни черен хляб не е яло. Но няма забави. Няма шляене. В училището ни събираха по махали, за да учим песни и стихчета.
– Как мирни хора в голямо село като Търново, с около 3000 жители, на 15-ина километра от Узункюпрю, с току-що осветена нова църква, само за часове се превръщат в бежанци!
– Късмет. В селото имало един дядо – Георги Папаза. Тъкмо тръгвал към Узункюпрю да взима пощата и вижда телеграма – селото да бяга – в Булгаркьой турците избили мъжете и всичко подпалили. Вместо към пощата той хуква към осемте махали – някои от мъжете били готови да се отбраняват и вадели оръжие. Но уволнени войници, идващи от фронта (годината е 1913) ги предупреждават: „Спасявайте се, бягайте през Одрин за България! Страшното идва!“ От селото мнозина все още били на фронта. С каруците набързо тръгват старци, жени, деца. По роднински събрани, в паниката взели, каквото взели – чувал брашно, съдове за вода, дрехи за децата, завивки. Има ли брашно – все ще може да се спасяват някак.
Дядо с две от сестрите пътуват към Стралджа. Други се пръскат по селата, а нашите към Северна България. Докъм есента стояли в Стара Загора. И там премеждия и страхове. Кметът ги посъветвал да тръгнат към Предбалкана. С още няколко семейства стигат Тулово. Покрай жп линията очакват да намерят работа. Правят си колиби от плет.
Жените тръгват по къщите. Някои с по две-три деца, като няма хляб, направо просят. Ужас! Баба оглеждала коя къща е по-голяма, там да търси работа. И казвала – съгласна съм и да пера, и да работя на нивата само за единия хляб. Така оцелявала. Зимата били в село Дъбово. Тръгнали през прохода Хаимбоаз, на върха почиват, мъжете може да хванат някой заек или птица – да има нещо за децата.
Още по-лошото ги спохожда след 1918 г. – залъгали ги да се връщат към селото си. Вместо към Търново ги препращат в с. Ахъркьой, до самата граница, уж наблизо да чакат. Там дядо Иван ловял риба и така изхранвали децата – момченце и още три момичета. Но чума върлувала с пълна сила, той се заразява, починал и там е погребан. Жива остава баба Керана. През 1920 г. се връща в България. С каруцата още година и половина минава в обиколки, докато поемат към подбалканските селца, защото там хората били по-добри. След зимата се озовават в Александрово и попадат в богата къща. С хазяите Стефчо и Стефана работят на нивите заедно, готвят заедно и заедно са на софрата. Идва и времето на Горна Студена, след което през 1950 г. се преместихме в Павликени.
Когато се създаде тракийското дружество, помежду си се обичахме като брат и сестра. До днес се уважаваме и си приказваме – с потомците вече. В книгата си „Село Търнава – Одринско“ Димитър Тужаров е публикувал най- известните песни. Имаше една баба Влада и леля Тотка – душите си изливаха в песента. С течение на годините, както и да се променя животът, все ни теглеше към родния край на дедите ни. Да видим. Да почувстваме. И отидохме. Търново ни посрещна с името Байрамлъ. Обикаляхме, гледахме… Някогашната църква – руина. Останали едните красиви прозорчета. Идеално нарежданите камъни стоят колкото за снимки. За да остане паметта и младите потомци да дописват историята със сърцето си.
Галина РУЛЕВА
Анка Латева говори и показва запазените автентични носии на среща с тракийци. Още когато бежанците се подслоняват в Горна Студена, те предават на местните уменията си да обработват памук, да тъкат чаршафи, постелки. И до днес памучният плат на запазените носии удивлява – той е ръчно тъкан и боядисан, а памукът е изключително фино изпреден на ръка.
Останки от църквата в родното село, днес Байрамлъ, Турция
