Христо Арнаудов сбъдва мечтата си да стане пилот

Христо Арнаудов е роден в Ловеч на 13 юли 1916 г.

Христо Арнаудов завършва с отличие местната мъжка гимназия и записва да следва медицина, но младежкото му желание е да стане пилот, да се рее свободно в небесната шир, да защитава като изтребител родното небе.

Напуска медицината и се записва във Военното училище, в летателния профил. Завършва училището, като се дипломира като летец-изтребител. Отначало служи в летище „Марно поле“ – Карлово, където са събрани „асовете“ на българската изтребителна авиация. После е преместен в София (летище „Враждебна“).

Арнаудов има огромното желание да се научи да лети на най-модерните за времето си самолети-изтребители. Затова нашето командване на Въздушни войски го изпраща на специализация в Германия, където се обучава на най-модерния за времето си самолет-изтребител „Месершмит 109“, „Густав“. Връщайки се в родината си, той се изявява като много добър летец-изтребител. Затова се включва със своя самолет „Месершмит 109“ в защитата на София от американските бомбардировачи и изтребители от есента на 1943 г. до пролетта на 1944 г.

Служебен повод го довежда на 16.IV.1944 г. в родния Ловеч. Тогава е Великден, който Христо прекарва със своите близки. Но дългът го зове и в ранното утро на 17.IV. той поема с тренировъчен самолет към летище „Враждебна“. Тъкмо се готви да почерпи своите другари и да се повеселят за празника, когато излита червена ракета – сигнал за тревога. Веднага всички летци от „Враждебна“ се вдигат във въздуха. И тук в този ожесточен въздушен бой между нашите изтребители и американските става нещо неочаквано. Дотогава нашите изтребители са свикнали да се сражават с американските изтребители „Лайтнинг“, добре познати на нашите летци. Но… този път по израза на изследователя Цветан Цаков американците подготвят неприятна изненада за нас. Те пускат срещу нашите самолети своите нови машини „Тъндърболт“ и „Мустанг“. Външно (отдалече над 300 м) те приличат досущ на нашите изтребители „Месершмит 109“ и затова нашите отначало не се пазят от тях, мислят ги за свои. И българите смело се хвърлят в боя. Целта им е да свалят колкото се може повече бомбардировачи, така че да не хвърлят своя зловещ товар върху беззащитна София. Започва ожесточен въздушен бой. За размерите на тази битка емоционално разказва изследователят Найден Дичев: „… настават напрегнати мигове, когато понякога за десети от секундата всичко трябва да бъде решено. Тръпнещото от тежките бомбардировачи софийско небе се оглася от многобройни оръдейни и картечни изстрели. В завързалия се на „живот и смърт“ въздушен бой капитан Арнаудов поставя на „прицел“ една летяща крепост „Либерейтър“ Б-24. Въпреки убийствения огън, излизащ от многобройните дула на противника, то нашият орел търпеливо изчаква приближаването му и изстрелва серия снаряди и бронебойни куршуми в търбуха на бомбардировача. В мъглявината на своя огън той вижда как четиримоторната летяща крепост се залюлява, обвита в черен дим и пламъци, и полита в бездната, за да не излети никога вече. Победа! Но капитан Арнаудов търси нова цел. Отпред му застава туловището на друг американски бомбардировач. Завързва се неравна борба. Небето над София се оглася от пукотевицата на оръдейните и картечни изстрели.“

Увлечен в желанието си да свали другия американски бомбардировач, през една от атаките си кап. Арнаудов попада под „кръстосан огън“ на „Мустангите“. Прострелян е смъртоносно. Неуправляем, самолетът на Арнаудов се забива в околностите на село Вердикал, близо до Банкя. Селяните, наблюдаващи ожесточения въздушен бой от земята, виждат с огорчение как един български орел с прекършени криле напуска завинаги сините простори.

В този ожесточен въздушен бой намират смъртта си още 6 български летци. Затова техните другари наричат 17.IV.1944 г. Черният Великден.

Другарите на Христо Арнаудов след няколко дни пренасят тленните му останки в родния Ловеч, където му организират тържествено военно погребение. За повдига си капитанът е отличен с орден за храброст. Голяма почит получава и в родната си гимназия.

Пламен Ечков, Ловеч