– Отбелязваме 170 години от създаването на първите читалища в България. Вие сте фолклорист и антрополог, а вашата книга „Читалище и фолклор“ е научно изследване за ролята на българското читалище в опазването на народните традиции. Как и с какво успява днес читалището да съхрани българския дух?
– Книгата проследява дългата връзка между читалищата, местните общности и фолклора. 170-годишната история на читалищата показва, че те са устойчива и жива част от българската култура. Днес читалището съхранява традициите, защото не ги затваря в миналото, а им дава място в съвременния живот. То не е музей или архив, в който фолклорът стои замръзнал. То е жив организъм, истински „дом на общността“.
Как го постига? Най-вече по два начина. Първо, чрез фолклорните групи. Участниците в тях не просто изпълняват песни, танци и обичаи. Те влагат в тях лично чувство и енергия, и пренасят в днешния ден спомена за традициите на своите семейства, родове и селища. Второ, чрез общуването между поколенията. Когато деца, млади и възрастни се събират в читалището, традицията се превръща в лично преживяване. Тя поражда чувство за принадлежност и приемственост, и става споделена културна памет. Така читалището дава на съвременния човек идентичност. Тя му помага да се ориентира в глобалния свят, без да губи корените си.
– Читалището се появява през 1856 г. като самобитен отговор на нуждата от просвета и дълги години съчетава в себе си библиотека, училище, театър, кино и клуб по интереси. С времето стесняват ли се, или се разширяват функциите му?
– Историята на читалището показва интересна промяна: дейностите му стават все по-разнообразни, но се насочват към различни нужди според времето и мястото. В началото, при липсата на самостоятелна българска държава и институции, читалището запълва тази празнина и поема много роли едновременно. С развитието на държавата постепенно се появяват професионални културни и образователни институции и читалището се променя. То се приспособява към нуждите на съвременния човек и се превръща в гъвкаво място за неформално образование, общуване и гражданска активност.
Днес читалището върши това, което големите институции не могат. В малките селища често е единственият културен център. Там то е място за информация, клуб за среща, школа за чужди езици и изкуства, арт терапия и пазител на местната памет. В големите градове се преоткрива като алтернативна сцена за независими творци, дебати, екологични и благотворителни каузи. Така читалището естествено преминава от ролята на „всичко в едно“ за едно младо общество към ролята на широка мрежа, която чувства и отговаря на нуждите на всяка общност по места.
– Основната сила на читалището е самодейността – доброволното и безплатно участие на хора, водени от любов към изкуството и традициите. Днес обаче нищо не е безплатно. Какво става със самодейността?
– Това е може би най-трудният въпрос пред съвременното читалище. В свят, в който времето се измерва в пари, безвъзмездният труд и доброволното творчество изглеждат почти отминала епоха. И все пак самодейността не е изчезнала. Тя се променя и среща нови предизвикателства. За работещия човек днес участието във фолклорна група, танцов състав или театрална трупа е начин да се справи със стреса. Това е място за спокойно общуване и за себеизява, каквато професията не дава. Хората отделят времето си, защото получават в замяна чувство за общност. Поддръжката на един състав обаче струва скъпо: носии, инструменти, озвучаване, пътувания до фестивали. Държавната субсидия не стига, затова самодейците често плащат сами, събират членски внос или търсят дарения. Читалищата балансират между безплатния ентусиазъм на участниците и заплащането на ръководителите.
Към това се добавя и демографията. В малките и обезлюдяващи селища традицията се пази с много любов, но главно от по-възрастните. Голямото предизвикателство е как да бъдат привлечени децата и младите, чието внимание е погълнато от дигиталния свят. Въпреки всичко читалищата оцеляват, защото отговарят на дълбоката човешка нужда от споделеност и смисъл. Докато има хора, за които изкуството, паметта и традицията са вътрешна потребност, а не стока, самодейността ще продължи да живее, макар и в нови форми.
– Към началото на 2026 г. у нас са регистрирани 3597 народни читалища. Наистина ли имаме нужда от толкова много, при положение че голяма част от тях са в лошо материално състояние?
– Този въпрос е в центъра на спора между учени, политици и самите читалищни дейци. 3597 читалища са богатство, но само ако са живи културни и социални средища, отговарящи на съвременните условия. Читалището трябва да престане да бъде възприемано като реликва от миналото и да се превърне в динамично съвременно пространство.
Погледнато през очите на антрополога и на хората в малките, отдалечени и гранични селища, отговорът е: да, имаме нужда от всяко работещо читалище. В стотици села отдавна няма училище, детска градина, кино, често и лекар или редовен транспорт. Там читалището е последната публична институция. Затворим ли го, на практика обявяваме селото за „мъртво“ и лишаваме хората от право на социален и културен живот.
За да бъдат читалищата конкурентоспособни, са нужни реални мерки. Държавата не бива да разпределя бюджетите „на калпак“, нито да плаши с класифициране на работещи и неработещи читалища. Решението е в цялостна законова реформа с ясни критерии за качество. Необходими са промени в стандарта за издръжка, финансиране според реалната активност и заплати, съпоставими със средните за културата и образованието. Нужни са и програми за обучение, които да мотивират служителите и да повишат качеството на работата им. За всичко това са нужни политическа воля и съвместна работа между експерти и читалищни дейци.
– Само около 1500 читалища работят за външно финансиране, което означава, че се борят. Какво е положението с останалите?
– Това е тревожен сигнал. Читалищата, които пишат проекти, са по-гъвкавата част от системата. Останалите над 2000 са предимно в малки, обезлюдяващи и бедни селища. Нямат капацитет да кандидатстват по програми и разчитат почти само на държавната субсидия и дребни приходи. Дейността им често се свежда до библиотека без нови книги и група, която се събира главно за общуване.
Най-тежкият проблем е обезлюдяването. Без млади хора селото губи училището, а читалището губи публиката и самодейците си. Към това се добавят ниските заплати, които отблъскват младите специалисти, и трудната поддръжка на сградите.
– Какъв е вашият съвременен прочит на читалищната институция и нейния потенциал за съхранение на фолклора в днешни условия?
– Фолклорът и традициите не съществуват абстрактно. Те живеят чрез хората и общностите, които ги носят. Всяко село има своя песен, носия, обред или диалект. Затварянето на читалището означава безвъзвратна загуба на едно парче от мозайката на националната ни памет.
Фолклорът е живо явление и съществува, докато се практикува. Той не може да оцелее зад стъклени витрини или в няколко концерта годишно. Читалището има доказаната способност да го вплита във всекидневието на съвременния човек.
Технологиите не са враг на традицията, а неин съюзник. Читалищата могат да се превърнат в местни дигитални архиви: със смартфон младите да записват песните и спомените на последните носители на автентичния фолклор. Тези записи могат да станат подкасти, кратки видеа или интерактивни карти на обичаите, достъпни за българите по целия свят.
В социологията има понятие „третото място“: не домът, не работата, а пространство, където човек отива доброволно, за да общува и твори. Читалището е точно такова място. Когато 7-годишно момиче и 70-годишна жена пеят или везат заедно, традицията се предава естествено. Младите получават корени, а възрастните – смисъл и признание.
Ема ИВАНОВА
-
Д-р Стела Ненова е главен асистент в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН
