Стоилка Арсова за съпруга си Асен Арсов: Бях на 19, каза ми “Ти решаваш” и последваха 30 години обич

Асен Арсов (1951-2025) е прокурор във Върховната касационна прокуратура с 38 г. служба в прокуратурата. Роден е в с. Горни Криводол, в Западните покрайнини. При пенсионирането си е отличен с „Кортик на Прокуратурата на Република България“ и с „Личен почетен знак първа степен – златен“ на Прокурорската колегия на ВСС за висок професионализъм, безупречно изпълнение на служебните задължения и високи нравствени качества.

Стоилка Арсова е директор на дирекция „Национална картова и платежна схема“ в БОРИКА с над 25 г. опит в банковата и платежната сфера. Завършила е 91-ва Немска гимназия в София и Международни икономически отношения в УНСС. От 2017 г. е член на Борда на Европейската асоциация за картови разплащания, а от 2020 г. – на Борда на ECPC, дружество, разработващо европейската картова технология CPACE. Основател е на фондация „Каузите на Стоилка“, посветена на родовата и националната памет. С Асен Арсов имат две дъщери.

– Прочетох ваш коментар за голямата разлика във възрастта между съпрузите – такава, каквато е имало във вашето семейство. Има ли още предразсъдъци по тази тема и защо отвън е толкова трудно да се разберат отношенията между двама души?

– Има предразсъдъци, защото хората първо виждат годините. А чувствата, близостта и доверието остават между двамата. Аз бях на 19, току-що завършила Немската гимназия и приета да следвам „Международни икономически отношения“. Асен беше на 43. В началото той се притесняваше от разликата. Аз бях сигурна, че това е човекът, с когото искам да бъда – висок, строен, винаги изрядно облечен, интелигентен, мъдър, любящ, с огромно чувство за хумор и истински джентълмен.

Всъщност аз му предложих да се оженим. Той онемя от изненада, после каза: „Ти решаваш. Ще се съобразя с всяко твое желание. Ти за мен си богиня и съм те поставил на пиедестал.“ Последваха 30 години заедно. За мен те казват много повече от разликата във възрастта ни.

– Какво ценяхте най-много в него – хумора му, свободата, която ви даваше, съветите му?

– Най-много ценях отношението му към мен. В думите му „Ти решаваш“ имаше уважение към моята воля. Бях млада, но знаех какво искам, и той приемаше избора ми сериозно. За мен това е много важно в една връзка – да усещаш, че гласът ти има тежест.

Днес най-скъпи са ми най-обикновените спомени. Често му носех стари дървени предмети с молба да ги реставрира. Очите му светваха и той им връщаше блясъка. В такива моменти виждах колко радост може да донесе на човек създаването на нещо красиво.

– Как връзката ви повлия на пътя ви като жена и професионалист?

– Когато се срещнахме, моят самостоятелен живот тепърва започваше. Хубаво беше, че работехме в коренно различни сфери и професиите ни никога не влязоха в конфликт. През годините заедно учих, работих, изградих професионалния си път, станах майка. Заедно преживяхме и най-тежката загуба за едно семейство – смъртта на сина ни Асен само дни след раждането му. Такива преживявания променят представата ти за важното. Професионалните успехи имат своето място, но вече знаеш колко крехък е животът. По-късно грижата за болния ми съпруг ме научи да търся решения в ситуации, за които никой не ме беше подготвил. В тях любовта е съвсем конкретна – присъствие, търпение, грижа, действие.

– Кога разликата във възрастта се усещаше най-отчетливо?

– При смяната на житейските етапи. Когато аз започвах професионалния си път, той вече имаше натрупан опит. По-късно дойдоха пенсионирането му и здравословните трудности. Разликата съществуваше и нямаше как да я заличим. Но всекидневието ни беше общо – домът, децата, отговорностите. Най-болезнено усещаш времето, когато ти се иска още от него с човека до теб. Днес ми се иска да бяхме имали още години. Благодарна съм за нашите 30.

– Асен Арсов посвети 38 години на прокуратурата и беше изпратен в пенсия с високи отличия за професионализъм и нравствени качества. Какъв човек стоеше зад тогата?

– За да разберете Асен, трябва да знаете откъде е тръгнал. На седем години той преминава нелегално границата със семейството си заради българското им самосъзнание. Следват шест месеца в затвора, докато проверяват дали не са агенти на Тито. После ги заселват в Толбухин, днешен Добрич. По-късно семейството се установява в София, където Асен учи в Техникума за вътрешно обзавеждане и помага на баща си в строителството и дърводелството. Решава да следва право, докато е в казармата. Въпреки бащиното предупреждение, че правото „не е лъжица за тяхната уста“, полага изпитите с отличие. След дипломирането си е младши съдия в Габрово, но когато баща му се разболява, се връща, за да се грижи за него. Баща му издъхва в ръцете му през 1977 г. Последните му думи са: „Не оставяй майка си!“ Асен приема тази заръка като дълг. Това обяснява и защо дълго време не е мислил за собствено семейство.

– Вие сте потомка на Дедо Пуне, роден през 1828 г. в с. Бракьовци и запомнен като благодетел на Сливница. Съавтор сте на книга за него и член на инициативния комитет за създаване на музей в града. Как започна проучването на рода ви?

– През 2009 г. започнах задълбочено проучване на рода си в Сливница и региона. Исках да разбера повече за хората зад имената, за техните решения и отношения. Събирахме документи, снимки, спомени и истории на хората от рода. През 2013 г. излезе колективната книга за рода на Пуне Колев, а през 2019 г. – разширеното ѝ издание. Подарили сме над 1500 екземпляра. Проучването ме свърза още по-силно със Сливница. Разбрах колко лесно една история може да изчезне, ако никой не я запише. Затова се включих в инициативния комитет за възстановяване на сградата на първата прогимназия и превръщането ѝ в исторически музей, за да остане събраното достъпно за децата и внуците ни.

– Вие сте двигател на проекта „Писана история“, който представя на младите хора почерците на българските герои. Какво ви научиха техните ръкописи за следите, които оставяме след себе си?

– Че почеркът съхранява нещо много лично – нашата идентичност. Виждаш движението на ръката, поправките, начина, по който една мисъл е намерила място върху листа. Така Левски, Ботев, Раковски и Райна Княгиня стават по-близки. Чрез „Писана история“ Националната картова и платежна схема, част от „Борика“, превръща автентичните им почерци в безплатни шрифтове, които всеки може да изтегли от pisanaistoria.bg и да инсталира на компютъра си.

Когато се срещам с ученици, ги насърчавам и те самите да пишат на ръка. Едно писмо или пожелание може след години да бъде най-скъпият спомен за някого. Знам го и от родовите проучвания, и от личния си живот. Понякога съвсем малка писмена следа е достатъчна, за да запази спомена за един човек за идните поколения.

Ема ИВАНОВА