1 ноември – Ден на народните будители
Един монах безславен, загърбил суетата,
не в някой дом разкошен и не в покои царски,
а в сумрачна килия написа книга свята.
Това бе той, монахът – Паисий Хилендарски.
Достойно, светло име, достигнало до трона
на букви, сътворени от Кирил и Методий,
служител божи, който далече от амвона,
със своята си книга, сам, Българско преброди.
От дебрите Атонски пеша той тръгна в мрака.
Боляха го очите и немощните стави.
От мъка и от гордост без сълзи горко плака,
умората надмогна, послание остави:
О, страшно е да тънеш в невежество и мрачност
и гордо е да тачиш езика на отците,
великите победи на племето юначно,
от миналото славно, зарито в старините!
Езикът ни живее в историята славна,
но тя е зажеглена на робството в ярема.
Разжегляйте я, братя, на нея няма равна –
да никне здраво семе, посято в чернозема.
Тъй мислеше монахът, достоен за светия,
и дръзките си мисли записваше на книга.
За словото могъщо смълчаната килия
бе тясна. То изхвръкна с криле на чучулига.
На прости колибари запали то главите,
разнасяше го вихър, тревите го мълвяха.
Чрез вещи преписвачи, зареяни в горите,
излезе от забрава, достигна всяка стряха.
И цял народ, изпитал на игото камшика,
се стресна, осъзна се, като под звън камбанен,
че имал е и има история велика
и никога той юрод няма да остане.
Александър Михайлов
