Триумф на българите в Браила

Райна Княгиня в пещерата, ок. 1870 – 1875 г.; Художник Николай Павлович

Картината „Райна в пещерата“ е част от художествения цикъл (първоначално литографии) на Николай Павлович „Райна, княгиня българска“, вдъхновен от популярната през Възраждането историческа повест „Райна, княгиня българска“ (1843 г.) от руския писател А. Велтман, преведена от Й. Груев през 1852 г. Николай Павлович започва работа по темата още около 1860 г., а някои от осемте композиции, илюстриращи ключови моменти от романа, са отпечатани във Виена и Белград.

В историята на многохилядната българска емигрантска общност в Браила през ХIХ век има редица дати и години, които маркират нейния труден път към консолидиране и превръщането ѝ в един от най-активните и водещи центрове на българската диаспора в Румъния през епохата на националното ни възраждане. Така през третата четвърт на деветнадесетото столетие българската емигрантска колония в този голям румънски крайдунавски град започва да играе съществена роля не само в живота на българите отвъд Дунава, но дава съществен принос и в общобългарското културно-национално, обществено и стопанско развитие и напредък. А пребиваването и дейността в този град на едни от най-бележитите представители на българската възрожденска литература – В. Друмев, Д. Войников, Хр. Ботйов, Ив. Вазов, В. Попович…; създаването и функционирането там на българско училище, читалище и други обществени организации, на периодичен печат, както и основаването и дейността на първата общонационална културна и научна институция – Българското книжовно дружество (дн. БАН), правят от Браила (особено за 60-те години) безспорна културна столица за всички българи в Румъния, а и не само за тях.

Тук ще припомним за някои прояви и събития в живота на браилските българи, станали през 1866 г. – точно преди 160 години – и дали силен тласък за тяхното културно и национално възмогване.

Става дума за започналата през същата година активна театрална дейност, която, съчетана с празнуването на Деня на нашите първоучители светите братя Кирил и Методий, се превръща в истински триумф за българската общност, за българщината в този почти космополитен град. Тази дейност е свързана преди всичко с ролята на известния български възрожденски драматург, учител и публицист Добри П. Войников, който по това време е начело и на българското училище в града, а по-късно ще основе там и в. „Дунавска зора.“

Киро Тулешков (1846 – 1904)

Първото театрално представление било изнесено през 1866 година  от създаденото по инициатива на Войников младежко театрално дружество, като приходът от него бил даден в полза на българското училище. В спомените си Киро Тулешков, който пребивавал по това време в Браила, дори твърди, че подтикът, който тласнал Войников към драматическо творчество, бил невъзможността на училищното настоятелство да изплаща заплатата му и той съставил пиесата „Стоян войвода“, приходът от представлението на която щял да бъде внесен в училищната каса, за да се изплати дължимата заплата на учителя. С много подробности и нескривани вълнуващи чувства К. Тулешков описва подготовката за това представление, което трябвало да се състои в Деня на светите братя Кирил и Методий – 11 май. Тя съвпаднала и с присъствието в града по това време на известната румънска актриса Фани Тардини, която имала пътуваща театрална трупа и Войников я помолил да присъства на някои от репетициите на младежите и да им даде съответни съвети. Младият Тулешков също участвал в представлението „с една малка роля“, по собствените му думи.

Представлението трябвало да се състои в голямата театрална зала „Рали“ в ентъра на Браила и това предстоящо събитие възбудило духовете сред цялата българска общност в града. „Аз нямам и сянка от способност да опиша този ентусиазъм, който с такава електрическа бързина се прояви между народа… Още нищо не видели, нищо не разбрали и дето отидеш, когото срещнеш, ще ти разправя за утрешното представление… Както и да е 11 май настъпи тържествено… Преди обяд… след отпуск на черкова актьорите трябваше да се съберат в залата на театъра, за да направят едно генерално упражнение в присъствието на мадам Фани… Главната репетиция и тя излезе много сполучливо…“, продължава разказа си Тулешков.

По-нататък мемоаристът описва незабравимата вечер, когато се дава представлението. При входа на театралната зала председателят на училищното настоятелство, придружен от две госпожи, стоели до маса, на която имало сребърна табла и два свещника. Там се заплащал и входът за залата, като първите и вторите места били за доброволни пожертвования, третото – по една бяла меджидия, амфитеатърът – три франка, а галерията – два франка. Салонът се изпълнил изцяло, а вън още много хора искали да влязат с викове: „Защо не ни пущате, и ние имаме пари?“ Във връзка с това Тулешков отбелязва: „българите в този случай се показаха много толерантни, защото ни един не влезе без пари.“ Представлението протичало много успешно, с бурни ръкопляскания и викове „Браво!“ от многобройната публика.

Любопитен инцидент станал при второто действие, използван по-късно от Ив. Вазов в неговата повест, описваща живота на емигрантите-хъшове. Когато на сцената се появил Зинан паша и заповядал на своите джелати да измъчват българската принцеса Мария, защото отказала да се потурчи, – разказва мемоаристът – „от второ място в залата се чу такъв отчаян и застрашителен вик, щото застави както публиката, така и играещите на сцената да се стреснат дорде да разберат причините за това произшествие… Учудването ни беше голямо, когато видяхме, че Никола Странджата, родом от Търново, държи в едната си ръка револвера и колкото го държи глас вика: „Как е това възможно? Как смее този поганец, този гаджалин да туря ръка на нашата царкиня?“ и иска да се спусне, да скочи на сцената и да убие Зинан паша. Уловили го бяха трима-четирима души и не могат да го укротят, като му разправят, че това се е случило преди 500 години, а не се случва сега. Старият народен хайдутин едвам дойде на себе си и се укроти. Но по адреса на Зинан паша много нецензурни думи отидоха, ако нашият Странджа и да се намираше между едно отбрано общество и в присъствието на госпожи и госпожици.“

Прочее, както свидетелства съвременникът, представлението на младите и неопитни български артисти „са свърши благополучно с голямо одобрение от публиката“. И продължава своя интересен разказ: „На другия ден почти в целия град не се говореше за нищо друго, освен за представлението. Едни с жар разправяха, че наистина нашите царе били храбри, но инатът ги направил да си изгубят царството, други, че трябвало малък и голям да се въоръжим и да си отнемем от турците царството, а пък трети разправяха, че за да се постигне едно освобождение, трябвало да се сплотим, да имаме съгласие помежду си и да не се срамуваме да се казваме, че сме българи. Наистина плодът на това представление беше този, че още на другия ден почна и по кафенета, и по кръчми, и по пристанището, и навред по улиците  да се чува български език, който до 11 май се чуваше тук-таме…Освен това…и нови ученици дойдоха в българското училище, като напуснаха румънското, защото били българи. Даже се явиха и такива младежи, които казваха: „И аз съм българин, но не зная български“. В много къщи се почна да се говори български език, там дето младите до 11 май не позволяваха да се говори български, ако и да са те българи, пришълци от Сливен или други градове от България… Старите домашни пък благославяха Войникова, че вразумил децата им да говорят на български, за да могат у дома си да се разбират, защото старите, ако и да са живели дълги години в Румъния, но пак не са могли да научат румънския език… Децата в училище още на втория ден почнаха и те да повтарят пиесата, като си кръщаваха имената според ония от трагедията…“

На следващата неделя по желанието на публиката представлението се повторило. Тогава присъствали и българи, дошли специално от Галац и Болград. Галацките българи, както твърди Тулешков, подбудени от патриотизъм, поканили Войников и трупата му да отидат на техни разноски в Галац и да изнесат и там представлението, което и станало: „Патриотът Войников, насърчен от успеха на трагедията „Стоян войвода“, състави на бърза ръка драмата „Райна княгиня“. Още не преписана всичката на чисто, той, по желанието на разпалените младежи, раздаде ролите все на същите любители да ги изучат. И с тази драма любителите се показаха така също усърдни, както и с трагедията… Успехът беше много добър, по-добър и от първия… Патриотизмът на българина с представлението и на тази драма, който беше заспал, се стресна, но не само в Браила или Галац, а навред из Румъния, даже и в България. Мога смело да кажа, че почти из цялата Румъния, там дето имаше българи, когато се срещнат двама души, те почват най-напред разговора си с представлението и българското царство…“

Така театралните прояви на младите българи в Браила под ръководството на бележития възрожденски драматург Добри Войников преди 160 години се превръщат в истински блестящ триумф за българите в Браила, за българщината изобщо. Театралните представления през тази година, а и по-късно, които възкресявали моменти от историческото минало на българския народ, пораждали нови и силни родолюбиви чувства, „удряли“ в една от най-чувствителните, но твърде заглушена дотогава струна в душата на отвъд дунавските българи. Както отбелязва проф. Боян Пенев, всъщност пряката цел на Войников е била „чрез сцената да въздействува върху своите съвременници, да буди у тях национално съзнание и патриотическо чувство“. И наистина драматичното творчество и театралната дейност на Войников изпълнявали блестящо тази задача, превръщайки се в могъщ будителски зов и ярка българска народностна пропаганда. Създавайки атмосфера на значителен патриотичен подем у браилските българи, тя помагала и за приобщаването им към общонационалните обществено-политически и просветно-културни стремежи на българския народ. По този начин годината 1866-а наистина се превръща във важна стъпка към превръщането на Браила в истинска културна столица на многобройната българска диаспора в Румъния.

Николай Жечев