Българска следа в Източна Тракия – от Булгарофигон до Бабаески

Битката край Булагофигон

Бабаески е град в Източна Тракия, Турция, с около 30 000 жители. Някога на това място се е намирал Булгарофигон.

През 894 г. византийският император Лъв VI мести българското тържище от Константинопол в Солун. Българските търговци плащат по-високи такси, а самото преместване е знак на пренебрежение към България. Цар Симеон I отговаря с война и още същата година разгромява византийската армия. Лъв VI привлича за съюзници маджарите, които през 895 г. нахлуват в северните български земи и на два пъти побеждават българите. С помощта на печенегите Симеон ги отблъсква и подновява войната с Византия. През лятото на 896 г. при Булгарофигон империята изправя многобройна армия, събрана дори от фронта с арабите. Българите постигат блестяща победа. С мирния договор към България преминават земите между Черно море и Странджа, тържището се връща в Константинопол, а Византия се задължава да плаща данък.

Мостът и джамията

 Мостът Бабаески

Днес близо до мястото на битката стоят каменният мост Бабаески (1633-1634), дълъг 72 метра, и джамията Джедид Али паша, проектирана от прочутия архитект Мимар Синан през XVI век.

Джамията Джедид Али паша отвътре

Градът не е възникнал случайно тук: през него минава пътят Одрин – Люлебургас – Истанбул, главната артерия към Константинопол. По време на Балканската война минарето е разрушено. Тогава Бабаески оставя и втора българска следа. След победата при Лозенград през октомври 1912 г. българската армия преследва отстъпващите османски войски. На 12 октомври тя достига Бабаески, пробива съпротивата им и пленява войници, оръжие и боеприпаси. Градът е важен, защото контролира пътя към Люлебургас и Чаталджа. Настъплението обаче се забавя и османците успяват да се укрепят. В края на октомври в голямото Люлебургаско-Бунархисарско сражение българите отново ги разбиват и достигат до Чаталджа, на прага на Истанбул. В землището на Бабаески тогава загиват 22-ма български войници по сведения на Държавния военноисторически архив.

Марко Вълков