Д-р Ивета Рашева: Знаем, че е ушила байряка през 1876 година, но не знаем, че българите са я прокудили

Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева е изключителна жена, изпреварила времето си, и от жертва успява да стане героиня

 Д-р Ивета Рашева е родена в Попово. Завършва френска гимназия във Варна, а след това журналистика, българска филология и история във Велико Търново. Специализира история на изкуството във Франция. Работи в ИЕФЕМ – БАН и е гл. редактор на сп. „Библиотека“. Има 4 книги художествена литература, повече от 60 статии на български, френски, руски и гръцки език. Автор е на книгите „Непознатите писма на Райна Попгеоргиева“ и „Седем писма до Райкините порти“.

– Излезе второто издание на книгата ви „Непознатите писма на Райна Попгеоргиева“. Как се „запознахте“ с нея?

– Работех като редактор на сп. „Библиотека“, орган на националната библиотека, където попаднах на архива. Проучих писмата, които Райкя (това е истинското име на Райна Княгиня) получава, докато е в Москва от 1876 до 1879 г. Получих финансиране по проект на Министерство на културата и ги издадох в автентичния им вид.

– Знаем, че е ушила байрака, но какво не знаем за нея?

– Не знаем, че Райкя Футекова (1856-1917) 6 месеца се възстановява в болница след побоищата и изнасилванията в турските затвори в Татар Пазарджик и „Имам-Евине“ в Пловдив, откъдето е освободена след съдействието на Макгахан, княз Церетелев, американския дипломат Юджийн Скайлер и други чуждестранни дипломати и журналисти. Не знаем, че се сблъсква с омразата на българите, които са я смятали за „пропаднала жена“, и от 1876 до 1879 г. смутно се мълчи за нея, докато започва работа като учителка в Търново. Тя се грижи за 32 осиротели деца от Панагюрище, но панагюрци я обявяват за „лека жена“ и години „удрят“ това клеймо върху нея. Тя иска да учителства в родния си град, но едва 1882 г. се завръща, когато се омъжва за Васил Дипчев и той става кмет на града. Дипчев става обект на присмех и съжаление, че се е оженил за „леката жена“, която вече е и стара – на 26 години.

– За какво се разказва в „Седем писма до Райкините порти“?

– Това е художествена творба в епистоларен жанр. Идеята ми хрумна, когато видях портите на родната къща на Райкя в Панагюрище. Помислих си, че ако там имаше пощенска кутия, Райкя би получила писма от хора, които ѝ дължат някаква истина… и от онзи свят. Затова написах писма от името на Захари Стоянов, Добри Войников, Паскал Себах, Делчо Пъков… Защото Захари Стоянов е бил редом до нея и Бенковски при обявяването на въстанието, Д. Войников е написал „Райна, княгиня българска“ за съвсем друга въображаема историческа средновековна личност, Паскал Себах е направил единствената снимка на Бенковски в Цариград, скулпторът Делчо Пъков от Панагюрище извайва Райкя три пъти от бял камък, Васил Дипчев й е съпруг и т.н. В писмата следвам историческата истина и казвам онова от „попътните хора“ на Райна Княгиня, което не е било написано или чуто, а е много важно.

– Вие първа свързахте прозвището Райна Княгиня с Добри Войников.

– Не съм откривател. Когато Райна се качва на коня и поема знамето, което е ушила, до нея върви Т. Самоходов и плаче. Той е бил определен за знаменосец. Множеството възкликва: „Княгиня!“ Смята се, че народът спонтанно я нарича „княгиня“, защото нарича Бенковски „княз“. Оттам по-късно се спекулира за възможната любов между двамата. Народът мечтае да се възстанови българското царство. В това време позорището (театрото) е много силно. Райкя пише в автобиографията си, че много обичали да гледат „Геновевата“. Спомнете си във Вазовото „Под иго“, главата „Представлението“, където се играе „Многострадална Геновева“. Любимата преводна драма дава име на представленията. Геновевата „Райна, княгиня българска“ от Д. Войников се играе навсякъде. Името е удобно съвпадение. Виковете в тълпата се дължат на това съвпадение. Объркването е живо. Героинята на Войников е средновековна българска царска дъщеря, но и днес мнозина мислят, че Войников пише драмата си за Райна Попгеоргиева. Затова авторът се извинява на знаменоската. Тя е пострадала много заради това прозвище, събудило омраза и жестокост у турците. Сама отрича при разпитите, че е „княгинята“.

– Има ли разлика между общественото възприемане на Райна Княгиня и истинската й съдба?

– Има, разбира се. Нека спрем да я приемаме като девойката, ушила знамето на Четвърти революционен окръг. Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева е изключителна жена, изпреварила времето си и от жертва успява да стане героиня.

– Направихте проучване на скулптурите на Райна по повод честването на 150 г. от Априлското въстание. Какво установихте?

– На кръгла маса в Панагюрище, посветена на 170 г. от рождението на Райна Княгиня, обърнах внимание колко малко се знае за живия още техен скулптор Делчо Пъков (на снимката е паметникът му от 2006 г.). Случи се нещо интересно. Дойде при мен 93-годишният акад. Ячко Иванов, който предложил на председателя на БАН – чл. кор. Е. Славчева, БАН да финансира създаването на статуя на Райна Попгеоргиева в София. Заразпитва ме за скулптора, когото не познавам лично, но ми помогна дъщеря му с много информация. Знаех, че в София има статуя на Райна в двора на 24-то ДКЦ, но стои забравена. Предложих му статуята да се реставрира и да се премести под патронажа на председателя на БАН. Той прие идеята и разговаря със скулптора да я реставрира. В „Банишора“ вече работи като музей възстановената къщата на Райна Княгиня. Повдига се въпросът за наричане на квартал с нейното име.

– Кое ви развълнува най-много, когато се докоснахте до писмата и съдбата на Райкя Футекова?

– Аз съм проучила един период от съществуването ѝ. Има други учени, които пишат за живота ѝ в цялост. Развълнува ме фактът, че на човек му е дадена способността да се възвиси.

– Защо не се пише за Райна Княгиня до 1970 г.?

– Да, от 1944 до 1969 г. има пауза. После се появяват разкази, повести, романи, но и те са едноцифрено число, а образът й е идеализиран. Дължи се на факта, че баща ѝ е свещеник, а синовете ѝ (б. р. тя има петима синове, 4 от тях са офицери от Българската армия) са обявени за „врагове на народа“. След 9.IX.1944 г. темата за тях е табу. Това е обект на друго мое проучване – за българските книги, посветени на Райна Княгиня след Освобождението.

– Автор сте и на други исторически проучвания. Разкажете за тях.

– Открих и публикувах много текстове в руски трезори, свързани с житието на св. крал Стефан Дечански от Григорий Цамблак, писано в Сърбия. Открих първата българска йерусалимия, съдържаща образите на св. св. Кирил и Методий. Стигнах научно до създаването на новия възрожденски жанр празнични слова, произнасяни по случай 11 май пред публика, публикувани в „Цариградски вестник“ и друга периодика през XIX век. Проследих темата за покръстването на българите от Средновековието до наши дни в литературата ни, която се превръща в митологема. Подготвям да издам оригинала, художествена легенда и студия, свързана с дъщерята на цар Самуил и Иван Владимир, който е негов пленник, по-късно негов васал. Открих два листа, написани на ръка от Неофит Рилски, които са от БИА на НБКМ. В тях е прекрасната песен за любовта между Теодора Косара и Иван Владимир.

– Преподавала сте в Португалия, Италия, Гърция, Полша, владеете френски, руски, гръцки, английски, ползвате италиански, сръбски… Чувствате ли се гражданин на света?

– В тези страни преподавах на студенти, изучаващи славянски езици и литература. Френският език е моя страст, а гръцкият е втората ми любов. Пратиха ме в школа за изучаване на съвременен гръцки на остров Крит, спонсорирана от Критската патриаршия. Оттам имам две книги – „Пет писма от Крит“ и „Още пет писма от Крит“, които са на български и гръцки.

– Какъв човек сте?

– Променяла съм се и се променям. В различните десетилетия за мен важни са били различни неща. Целият ми живот е борба. Знам, че винаги ще съмне и ще намеря сили. Нося името на дядо си Иван, който е бил съден несправедливо от комунистите, защото е бил първият рентгенолог в окръга и е лежал в затвора. Преди няколко години Попово го направи почетен гражданин посмъртно и на мен връчиха огърлието му. Ненавиждам посредствеността, завистта, плагиатството, което е доказателство за безсилие. Обичам да чета, да пиша, да гледам кино и театър, да слушам опера и да пътувам. Написах либрето за балет по романа „Антола“ на Н. Кънев. В момента маестро А. Котев пише музиката. Започнах кампания за събиране на пари за възстановяването на възрожденската църква в родопското село Югово.

– Обичате „срещите с попътни хора“. Защо?

– Това е асоциация с книгата ми „Азбука от попътни хора“, в която има истински истории от срещи с непознати по цял свят. Нарекох я „азбука“, защото всеки разказ носи име на човек по реда на българската азбука. Пътищата и хората, срещнати по тях, ме научиха да „чета“ живота. Била съм в Сибир, докосвала съм стените на Тадж Махал, пирамидите в Египет и Мексико, вървяла съм по Виа Долороса и по китайската стена, къпала съм се в Мъртво море, гледала съм изгревите в Африка и в Индонезия. Обичам да попадам на места, за които съм чела в книги. Светът е необятен, но най-важни в него са хората, които срещаш по пътя си. Те са чужд опит в твоя собствен и ти помагат да откриеш себе си. Знам какво е да погребваш, да раждаш, да любиш и мразиш, да си предаден от приятел, да си спасен, да спасиш.

Антоанета ТИТЯНОВА