Видинският митрополит Антим получава султанския берат, утвърждаващ избора му за пръв Български екзарх през 1872 г.
Художник Николай Павлович
Изпращането на новоизбрания Български екзарх Антим I от Видин за Цариград
Българското църковно-национално движение през средата на ХIХ век, ратуващо за самостоятелна църковна институция и народна йерархия, за отхвърляне на опеката на Цариградската фенерска патриаршия и грабежите на нейните представители, за богослужение на роден език и изобщо за народностна еманципация, представлява най-могъщото обществено движение през епохата на Българското възраждане, което допринася много за утвърждаването и укрепването на формиращата се българска нация. Създадената по силата на султанския ферман от 1870 г. самостоятелна българска Екзархия и избирането на видинския митрополит Антим за първи български екзарх през февруари 1872 г. са важни стъпки в изграждането и институционализирането на новоучредената самостоятелна българска национална църква.
Тук ще припомним как новоизбраният български екзарх АнтимI (със светско име Атанас Михайлов (1816 – 1888) тръгва от Видин за Цариград, за да заеме новия си отговорен пост на пръв ръководител на Българската екзархия. Това негово пътуване е осъществено преди 150 години -през първата половина на месец март 1872 г., с параход по Дунава от Видин до Русе и от там до Варна с влак, с няколко спирания в различни български селища. То се превръща в истинска знаменателна манифестация на голямата народна победа и на порасналото национално самосъзнание и самочувствие на българите. За това събитие е разказано твърде обстойно в издавания в Цариград български вестник „Право“, редактиран от Иван Найденов. В два броя на вестника от 1872 г. (от 13 и 27 март) е обнародвано доста пространно описание на това пътуване, чийто автор се е подписал с инициала С. Кой се крие зад този знак сега е трудно да отговорим. Дали пък той не е бележитият възрожденски поет, публицист и общественик Петко Р. Славейков, който, както се разбира от описанието, също е участвал в това пътуване? Обстоятелството, че по това време неговият популярен сред българите вестник „Македония“ е спрян временно от турските власти, а малко по-късно и окончателно, навежда на мисълта, че е възможно видният книжовник да е автор на въпросното описание, като е потърсил публикуването му във вестника, редактиран от Ив. Найденов. Впрочем, месец по-късно Славейков съобщава, че е приготвилза издаване книжка, посветена на „пътуванията, посрещанията и званичните [официалните] посещения на Н[егово]Бл[аженство] Екзарха“ (в.„Македония“, бр. 5, 23 април 1872 г.) Но вероятно поради материални затруднения и събитията, свързани с окончателното спиране на вестника му, издаването на такава книжна било осуетено. Подобно издание не е отбелязано и в подробната библиография на възрожденските книги от покойния д-р Маньо Стоянов.
В началото на описанието, което ще ни занимава в следващите редове, се разказва как официалната делегация, натоварена да придружи избрания български екзарх в пътуването му от Видин до Цариград, състояща се от архимандрит Виктор Нишкий, Георгаки бей Чалъоглу[Георги Чалъков] и Яков Геров, пристигнала във вилаетския център гр. Русе.Там била посрещната от множество граждани на ж.п. гарата и отведена в къщата на Д. Пенчев. На другия ден, след църковната служба, тя посетила вилаетския управител,на когото дала препоръчителните си писма от централната османска власт в Цариград. За пътуването на делегацията до Видин, както и за довеждането на Екзарха до Русе бил определен корабът „София“ от османското дунавско параходство.
„В сряда сутринта рано – разказва авторът на публикацията във в. „Право“ – вапорът[корабът] пристигна на видинската скеля[пристанище] и една депутация дойде и ни отведе на митрополията. Там бяха наредени учениците с цветя в ръце и пеяха песни. Екзархът посрещна депутацията от стълбата и всинца влязохме в голямата стая. Митрополията се напълни от множество народ, на лицето на които се забележваха чърти и краски от радост и възхищение.“ След като ръководителят на официалната цариградска депутация приветствал новоизбрания екзарх, последният, „макар и малко неразположен в здравието си, стана прав и с познатото секиму негово [о]раторствоизрече едно слово, което накара присътствующите да поронят сълзи.“ В него екзарх Антим припомнил старанията, грижите и неуморимото работение на множество български дейци за придобиванието на църковните ни правдини и изразил увереност, че като пръв кормчия на новата българска църква ще направи всичко, което зависи от него за нейното въздигане и утвърждаване. Наред с това отправил апел към бъдещите духовни пастири на народа да отговорят с качествата си на званието, което ще им се даде, за да се върви в пътя „на правдата и истината“. След взаимните приветствия и слова депутацията предала официалните писма и документи, които носела и с които се уреждало и преместването на новоизбрания екзарх в постоянната му резиденция – столицата Цариград. По-късно митрополията била посетена от видинския мютесариф [окръжен управител] и от някои правителствени чиновници. На обяд пък било дадено „едно великолепно угощениена депутацията и на по-първите граждани“, на което били произнесени множество „напивки“ (наздравици) в чест на новоизбрания екзарх, на българския народ и т.н. По-късно Антим, заедно с делегацията от Цариград, направил прощални визити на окръжния управител и на някои видни местни граждани.
На другата сутрин, на църковната служба екзархът произнесъл прочувствено прощално слово към видинци, което по думите на автора, „разплака всинца ни“. След това множеството се отправило към пристанището, за да изпроводи екзарха в пътуването му към Цариград. Улиците били изпълнени с народ. „Не зная как да опиша тържеството, с което ся изпрати екзархът – отбелязва очевидецът на това рядко събитие. – Напред тръгнаха учителите с учениците, всинца които държаха цветя и пеяха песни, следваха свещениците, по тях отец иконом П. х. Арнаудов с екзархийския жезъл в ръка; после колата на мютесарифина, в която бяха Н[егово]Блаж[енство] Екзархът и г. Георгаки; от страни им заптиета [стражари] пехотни; пред тях и след колата конници и табур-агаса [командир на военно поделение ], а най-после народ от всяко съсловие, между които ся отличаваха българските селяни – наречени шопи, с бели дрехи и черни калпаци. Слязохме на скелята, гдето от двете страни имаше наредени войскари, около 200, пехота и конница, които стояха на с е л я м [на почест] по обичаят. На скелята бяха мютесарифинът и военният командантин. Там ся казаха четири разни слова от четирима ученици за изпращането и сбогом на Бл[аженний]Антима.
Всинца плачеха като виждаха, че Блаженейший Антим I-ий ся отделя от града и влиза във вапора. Щом стъпи въввапора, на средния му дирек ся издигна полумесяца и вятърът развяваше османската хоръгва[знаме, флаг], отворена за пръв път в чест на българския екзарх. Ний тръгнахме възхитени и обладани от радост, сърцата ни туптяха и играеха в това време, като гледахме видинската скеля какво зрелище представляваше.“
Можем наистина да си представим вълнението на тогавашните ни сънародници, събрани на видинското пристанище – изпращачи и придружители на екзарха. За пръв път те виждат да се отдава такава голяма почит към техния духовен водител от страна на официалната османска власт, от нейните най-висши административни и военни представители в този регион. И това несъмнено повдигало самочувствието на българите.
Първата станция след Видин, на която екзархът и придружаващите го спират за кратко, е гр.Лом. И там „скелята беше пълна от хора; учениците наредени, заедно със свещениците, с песни посрещнаха екзарха и отидохме в къщата на г. К. Пишурка, гдето чакаше Н[егово] П[реосвещенство] г. Доротей, който прие екзарха и изрече едно насърчително слово. Н[егово]Бл[аженство]. Екзархът отговори благопристойно исъветователно… След една почивка ний ся изпратихме до скелята и една депутация дойде да придружи екзарха до Русе. Подобна депутация, съставена от видинските първенци ни придружаваше такодже[така също]във вапора. Часът около 10 и пол. Стигнахме на Рахово. И там скелята беше пълна от народ. Учениците начело с учителя г. Т. Младенова пеяха песни и като излязохме на сухо, с особни коне излязохме из големитестръмнини и отидохме в общинския дом. Отпосле посетихме каймакамина [околийски управител], който ни изпрати до вапора и вечерта прати една трапеза за угощение на пътниците. По сред нощ ний тръгнахме от Рахово, придружени и от там с особна депутация и часът около два стигнахме на Никопол. Тук ни направи голямо впечатление присъствието на гражданите, без да бяха приготвени да посрещат него ден…Както и да е никополци почетоха Бл[аженний]Антима, който отиде в църквата и училището им и им изрече няколко съветователни думи. От там ни изпратиха с училищните ученици, които пеяха на м н о г а л е т а. И от Никопол ни придружи една депутация и вапора са почти напълни с хора.“
По-подробно авторът описва и посрещането в Свищов. Ето неговия разказ за случая: „Часът около шест-седем …видяхме, че наближаваме свищовската скеля. Но какволи беше онуй зрелище, при скелята на първия този по търговията си крайдунавски град? Тука незнам как и по кой начин да разкажа подробно всичко, което ний съгледвахме от сред луната. Скелята беше пълна от хора; турската и немската знамя ся издигваха в чест на посрещание; гласовете на всичките ученици ечаха по тихия Дунав и вапорът разделяше мътната вода, като полегка легка ся приближаваше до скелята. Щом ся спря, свищовското духовенство, начело с от[ец] Иконома поп Христа, и по-първите граждани влязоха във вапора ипоеха екзарха. Особнипайтони [файтони] приеха гостите и предводими от заптиета и от учениците, най посред викове и възклицания отидохме в новата църква, гдето след едно молебствие, един от г-да учителите ся изправи насред църква срещу екзарха, който облечен с мантията стоеше в архиерейския трон, и изрече едно трогателно слово за добре дошъл пастирю Добрий.
След това слово г. Д. Шишманов прочете свищовския адрес към Н[егово] Блаженство, който ся касаеше до радостта на избиранието му на екзархийский пост и му препоръчваше строгото вардение на императорский ферман и неотклонението му от него нито колкото игла на върха.“ След това екзархът посетил и известното свищовско читалище, където с домакините разисквали въпросите за необходимостта от повече просвещение.
Вечерта, в дома на Яни Д. Станчоглу било дадено „общо угощение“ с различни наздравици. На другия ден, по желанието на свищовци екзархът отслужил божествена служба в черквата „Св. Преображение“. Във връзка с това в публикацията четем: „Множество народ пълнеше Божия храм, за да чуе на народния духовен началник първата служба и да приеме святите му благословения. След черковний отпуск направихме една закуска и тръгнахме за скелята, до гдето ся изпратихме със същото тържество. При стигванието на вапора викове ся чуха „да живее екзархът; да живее българският народ.“ И от Свищов ся качи една депутация, за да придружи екзарха до Русе.“ Обобщавайки впечатленията си от вълнуващата атмосфера в Свищов, породена от посрещането и изпращането на първия български екзарх, местният учител Ст. Попов отбелязва в друга дописка, че тези дни за свищовци „заприличаха на великденски празник.“
По-нататък следва по-подробно описание на последния етап от дунавското пътуване на екзарха и придружаващите го лица. Но нека дадем отново думата на очевидеца. „Като наближихме до ½ час отгоре Русе – пише той – насреща ни ся зададе вапорът С и я р е, пълен от хора и от Певческото дружество и няколко ученици, които пеяха разни песни и особни стихове, направени от г. П. Р. Славейкова и в същия час напечатани. Живи възклицания ся слушаха от вапора, които ся спосрещаха с подобни от нашия вапор. Няколко младежи запяха от таламбазите [барабани, тъпани] м н о г о л е т а, а Певческото дружество отговаряше такодже с горните стихове и пр. С о ф и я беше накиченот Свищов с чемшири от край до край. Белите кърпи се мятаха и от двата вапора и фесовете се сваляха с: да живее екзархът. Н[егово] Бл[аженство] благославяше от вапора г-да посрещачите, а капитаните, за да благодарят [в смисъл да угодят] още повече [на] народа, сближиха вапорите един до други и по тоя начин стигнахме на русенската скеля. Как ли тряба да ся представи зрелището, което беше на тази скеля?… пълно с хора; крайбрежието почерняло, без да има де да падне яйце; духовенството, облечено в светли одежди, с кръстове и икони в ръце чакаше най-смирено да излезе екзарха; русенските българи-чиновници, облечени с официалните си дрехи, стояха начело, а от другата страна беше арменското духовенство, облечено такодже с одеждите си и с кръстове. Екзархът ся наметна с мантията и излезе на скелята, гдето ся поздрави от наредените жандарми пехота и конници и ся споследва от тях до църквата, гдето ся стече всичкият народ, местни, странни, предвождани от литиите иот песни. В църквата стана молебствие и ся казаха слова“. Поздравителното слово към екзарха в църквата произнесъл учителят Дим. Енчев.
След това екзархът и официалната депутация посетили главния управител на Дунавския вилает Ахмед Расим паша, където Антим благодарил (на български език)за създаването на самостоятелната българска църква и неизбежно в този случай изразил верноподанически чувства на паството си към властта. Краткото му слово било преведено на турски от Стоил Попов. При пребиваването си в града екзархът бил настанен в дома на хаджи Атанас Петкович.
На другия ден – в неделя –екзархът отслужил в Русе тържествена божествена служба заедно с 12 свещеници и за пръв път като екзарх ръкоположил за дякон младеж, предложен от Габровската община. След това религиозно слово произнесъл архимандрит Теофил от Лясковския манастир. Подир него на амвона се качил известния учител и просветен деец Недьо Жеков, родом от Лясковец, считан от мнозина за „пръв български оратор.“ Той произнесъл „таквоз едно трогателно слово, каквото до сега не съм бил щастлив да чуя от устата на друг някой наш съотечественик“, пише авторът. След църковната служба на екзарха се представили депутации от Търново, Силистра, Тутракан, Разгради много селяни. „Тоя ден в Русе – четем в публикацията – ся не слушаше друго нещо освен възклицания, възхищения, музики, да живее и пр.“
Във вторник сутринта екзархът с правителствена кола, придружен от чиновници и множество народ е изпратен на гарата, от където с влак потегля за Варна. След 45 минути пристигнали до първата станция след Русе – село Червена вода. „Но какво да видим на това българско селце? Всичките селяни, мъже и жени, придружени от учениците и учителите селски, държаха цветя в ръце и захванаха да пеят м н о г о л е т а и да викат у р а! Зрелището беше чудесно като виждаше человек около сто дечица селянчета с чърни, сиви и бели калпачета и с потурки [широки панталони], пляскат ръце, пеят и викат „да живее“. Г.г. Славейков и Жеков, с които бяхме в една кола плачеха, като виждаха неописаната радост на селяните х о н д р о к е ф а л и !?![дебелоглави, глупави] как тичат да целуват ръка на духовния си началник да му искат благословията и да му думат: Дядо! Сакън [тук в смисъл Дано] да не отидеш при гръцкия патрик [патриарх], ха! Че ти си мисли отпосле; сиротиня ще тя остави и няма да тя почита както сега, ха! Тъй да знаеш дядо; дай на благослови и пр. Екзархът благодари на селяните и като им даде няколко отечески наставления, увери ги да бъдат спокойни и им каза, че ся не дели от народа и че като пастир добрий ще си положи душата за овцете. Селяните извикаха д а ж и в е е д я д о А н т и м и тренът тръгна за Разград.“
И там екзархът бил посрещнат от много граждани, от учителите и учениците, както и от доста селяни, пристигнали от близките села. И на разградската гара се пеели песни и се чували виковете „да живее.“ От своя страна екзархът благословил събраното множество, благодарил му за оказаната почест и уверил присъстващите, че ще се старае да отговори на народното желание и да запази извоюваните с фермана църковни права на българите, от които нямало да се отклони дори колкото една г р ъ ц к а й о т а.
По-късно влакът спрял на гара Каспичан, наречена от автора на публикацията „станцията на Преслав, за гдето нашият екзарх беше най-напред ръкоположен за митрополит.“ И тази гара била „почерняла от хора“, макар най-близкият голям град Шумен отстоял на значително разстояние от нея. Множество шуменци, заедно с учениците и учителите от мъжкото и девическото училище в града очаквали да посрещнат духовния началник на българите и да приемат святото му благословение. „Мястото, през което щеше да мине Н[егово]Блаж[енство]–разказва очевидецът – беше постлано със зелено и червено сукно, а от двете страни стояха учениците, които с цветя в ръце запяха разни песни. Един адрес украсен най-добре с разни, естествени и изработени цветя ся подаде на Н[егово]Блаж[енство], който като го прие и благодари, благослови всичкото събрание. Адреса му подадоха двама българи селяни белобради по на 110 години на възраст, сълзите на които течаха от очите, като подава адреса и думаха: Пастирю наш! Отваряй си очите да ни непосрамиш; защото на цареви дни, ний доживяхме да тя видим между нази, ама я слушай, народа иска да не ходиш при гръцкия патрик да ся разговаряш и пр. След това, качен на един стол, придружаващият от Русе екзархийския кортеж учител Н. Жеков, казал кратко слово, в което сърадвал на шуменци, че Кирил и Методий най-напред са стъпили в Преслав да кръстят българския народ и добавил, че бившия пастир на Преславска епархия става пръв български духовен началник, за което тя трябва да се гордее.“
В следващата гара Провадия също имало посрещачи – свещеници, учители и доста граждани, но според автора тъй като градът все още бил „удавен“ от гагаузите тук нямало голямо тържество. Но на гарата имало и строени заптието с пушките си „на селям,“ в чест на българския екзарх, който бил посрещнат и от местния каймакам.
В края на използваната тук публикация от в. „Право“ е разказано накратко за пристигането на екзарх Антим във Варна, от където той трябвало да отпътува с параход до своята резиденция в Цариград. По нареждане на варненския мютесариф едно отделение пехота и едно конница придружила българския екзарх до къщата, в която отседнал. Този военен ескорт освен почитта, която отдавал на българския духовен началник, имал за цел и да осуети евентуални враждебни демонстрации, каквито се канели да извършат, според разпространените в града слухове, някои погърчени местни гагаузи.На другата утрин екзархът посетил църквата, където се помолил и препоръчал търпение на варненци, които все още не били включени в обсега на Българската екзархия. След това посетил и местното читалище, на която среща говорили Н. Жеков и П. Славейков „От тук нататък – завършва изложението си авторът – нека опише конецът друг някой от варненските младежи; защото пощата тръгва и аз ся принудявам да свършя“.
Приведената по-горе основна част от описанието на пътуването на новоизбрания български екзарх от Видин до Варна е едно автентично свидетелство за голямото събитие от преди 150 г. Този разказ ни въвежда в необикновената атмосфера от онова време, когато сънародниците ни са още под впечатлението от огромната народна придобивка – извоюването на самостоятелна българска църква и избирането на нейния пръв ръководител – екзарх Антим I. Той ни показва и как тези важни събития са се отразили поощрително на тяхното национално самосъзнание и несъмнено съдействали за повдигане на народностното им самочувствие. Но наред с радостта от големите исторически достижения, в този разказ недвусмислено се подчертава и категоричното поръчение, което българите от различните селища отправят към екзарх Антим – да отстоява твърдо независимостта на новоучредената българска църковна институция и да не се поддава на интригите и мегаломанските претенции на гръцката фенерска патриаршия.А всичко това несъмнено създавало и предпоставки за по-ускорено и успешно разгръщане на борбите за национално освобождение и независимост.
Проф. Николай Жечев
