Ривиера ди Леванте е част от лигурския бряг на италианското крайбрежие, между Приморските Алпи и Апенините, на изток от Генуа, богата на живописни брегове, потайни заливчета, малки плажове, симпатични градчета като Камоли, Рапало, Санта Маргерита Лигуре, петте селца на Чинкуе Тере, Сестри Леванте, Портовенере. А Портофино е едно малко бижу, миниатюрно райско кътче, скътано в гънките на планината и заобиколено от великолепната зеленина на маслиновите горички и пиниите.
Идеята е да пристигнем с лодка
като заобиколим полуострова. Не се осъществява, морето било бурно. Това море е бурно?! Боже, аз ли не разбирам, или те? Да приемем, че аз, те са капитани… Така че качваме се от Санта Маргерита Лигуре на бусче, което лъкатуши покрай брега, и чудни гледки ту се разкриват, ту се скриват от погледа ни. Стоварва ни благополучно на малко площадче с гръмкото име Пиаца дела Либерта и мечтата е на път да се сбъдне.
Защото коя романтична душа не е мечтала да зърне, за миг макар, Портофино, да изживее там своята любов? През 50-те години на ХХ век Далида изпява за първи път на три езика „Любов в Портофино“, в днешно време я подема Андреа Бочели, а мелодията звучи в главата ти, когато крачиш към малкото пристанище. Две крачки и се озоваваш в центъра на Пристанището на делфините, Portus Delphini, както го наричат римляните заради големия брой делфини, които някога обитавали Тигулския залив. Днес делфини няма в бившето рибарско селище, пълно е с многоезична тълпа туристи, всеки дошъл да изживее своя блян сред палми, бугенвилии, жасмини, хортензии, рози и сакъзчета, море и небе. „Една истинска градина на щастието“, както ще обобщи нашият гид Тереза Пенева.
Природата щедро е дарила Портофино и в средата на миналия век то става
модна дестинация.
Синоним на сладкия живот. Привлича неудържимо филмови звезди, короновани особи, богатите и известните, които се влюбват в пейзажа, пристигат с корабче и попадат под чара му.
Обградени от красотата му, и ние се оставяме лека-полека да бъдем покорени. На най-фотогеничното и фотографирано пристанище сме, заобиколени от къщи в пастелни тонове. Казват – за да можели моряците, като се връщали от морето, да ги виждат и да ги разпознават. В ресторантите и бутиците наоколо са изложени снимки на знаменитости. Редят се кафенета, сред които и това на Долче и Габана (тук била вилата им, имали и магазин). Рибарски лодки се поклащат ритмично във водата… А пейки, наредени в полукръг, наблюдават морския спектакъл.
Забележителностите в Портофино не са бог знае колко, така че избираме между разходка вдясно до Музея на скулптурите (не, не съм в настроение за модернистичен висящ хипопотам) или разходка вляво покрай цветните къщи и морето (това с удоволствие). Но първо, отбивка до църквите. „Свети Мартин“ е най-старата, от Х век, а за „Свети Георги“ трябва да се изкачим малко до една височина, която дава най-прекрасната панорама към Портофино и откъдето можеш да съзерцаваш чудния цветен залив, пристанището, къщите, движението на лодките в Средиземно море. Картина, която ти спира дъха и ти остава в сърцето!
Когато от френския град Сен Тропе пристигнал в Портофино Мопасан, пишещ своя роман „Бел ами“, той го нарекъл „вълшебно селище, което се разпростира като лунна дъга в спокойния залив“.
Не може да си в Портофино и да не посетиш замъка Браун
Петте евро вход ще ти дадат възможност да се възхитиш на интериора, но по-голямото удоволствие са градините му и белведерето, което се разкрива от тях. Историята му е известна. В миналото средновековна крепост, която защитава Портофино, а през ХIХ век я купува английският консул в Генуа г-н Браун, затова се нарича Замъкът Браун. По случай венчавката му са засадени две пинии, които и досега красят околността. Любима дестинация за сватби, замъкът е ангажиран напълно до края на годината, че и за другата, с различни събития, сред които изложби, семинари, конференции, симпозиуми. Поне така твърди сайтът му.
Любим роман ми е „Вълшебният април“ на писателката Елизабет Арним. Създава го през 1922 г., вдъхновена от ваканция на Италианската Ривиера. Пише го именно в замъка Браун. Докато го четях, сама бях готова да откликна на обявата „…дава се под наем за един месец замък на Ривиерата…“ Представях си градините, нацъфтелите тераси, изгледа към морето – прекрасен фон за събуждането към живот, към лекотата на битието и сладостта от любовта. Удоволствие бе да чета книгата, а още по-голямо днес да се озова насред истинския декор, който както винаги надминава въображаемия…
Пътека води до морския фар на Портофино. Може би не толкова изморителна, а по-скоро освежаваща би била разходката, но все пак малкото пристанище ни зове като магнит. Отбиваме се в пекарна, от която се разнася неустоим аромат. Похвалените ни фокачи със сьомга са свършили. Задоволяваме се с тези със сардина и се отправяме към най-близкото кафене. Поне половин час ще бъдем заети с нищоправене и съзерцание.
В пристанищните води на селцето била потопена статуя на Христос – разказва ни Тереза, а корабче водело туристите, за да я видят отгоре или да се потопят с водолазни костюми. Това приключение ще го пропуснем.
Нашите броени часове в райското кътче отминават
Все още омаяна от красотата му, влизам в Туристическия център. Девойката, една от само 500-те му жители, е мила и любезна. „Прекрасно е тук, при вас!“, хваля аз Портофино. И разказвам как сме отседнали в Сан Ремо и правим екскурзии. Вчера сме били в Монако. „О, Монако…“, повтаря тя с копнеж в гласа. И казва с неприкрито съжаление: „Е, тук, при нас, е твърде малко…“ Малко? И Портофино, и Монако са по 2 кв. км площ. Но я разбирам, казва го в смисъл, че тук всички се познават, няма къде да отидеш, няма какво да се случи, само туристи, искам да бъда другаде…
Чакаме смешното бусче, което ще ни отведе в Санта Маргерита Лигуре, и си мисля: „Боже, защо винаги раят е някъде другаде?“
Веселина ФИЛИПОВА
