На джаз фестивала в Боровец „Д-р Емил Илиев“ ще участвам с изпълнение на музика на Астор Пиацола и с ансамбъла „5/4 Танго“
Людмил Ангелов е роден на 27.VI.1961 г. във Варна. Завършва Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“. Негови учители са Виктория Спасова, Людмила Стоянова и изключителният педагог Константин Станкович. Носител е на награди от международните конкурси “Фр. Шопен” (Полша), Palm Beach (САЩ), Piano Masters (Монте Карло) и World Piano Masters Tour (Франция).
На петте континента е изнасял рецитали, камерни концерти и е бил солиcт на реномирани оркестри под палката на световноизвестни диригенти.
Носител е на наградата Аполон Токсофорос и член-кореспондент на Кралската Академия на изящните изкуства в Толедо. Има медал „Глория артис“ от полското Министерство на културата за заслуги в популяризирането на полската музика по света. Орден „Исабела Католическа“ от крал Филипе IV за големия му принос към културата на Испания и България. Носител е на най-високото отличие на Министерството на културата, „Златен век – огърлие“.
През настоящия сезон има планирани изяви в България, Италия, Германия, Австрия, Испания, САЩ, Канада, Китай и ЮАР.
– Разговаряме с вас по повод участието ви през август в Международния джаз фестивал „Д-р Емил Илиев“ в Боровец. Познавахте ли д-р Илиев и каква е вашата оценка за работата му за популяризирането на джаза у нас?
– Нямах удоволствието да познавам д-р Илиев лично, но знаех много добре всичко, което той правеше за джаза. Знам, че беше почитател и на класическата музика. Така че, макар и косвено, съм се възхищавал на неговия ентусиазъм и желание да създаде един от големите джаз-фестивали в България. Винаги с уважение съм следял направеното от него.
– Предизвикателство ли е и с какво за пианист от световна величина като вас участието в джаз фестивали?
– Аз съм класически пианист. За мен свиренето на джаз е съвсем различна професия, общо казано. Това не изключва музиканти като мен да дръзват по някакъв начин да се докосват до елементи от джаза. Аз не съм импровизатор като джазовите музиканти, а предлагам по-скоро класически прочит на определени партитури. Свирил съм, разбира се, съвременни автори, които имат много допирни точки с джаза като композитора Николай Капустин (1937-2020), с когото имах прекрасно сътрудничество и чиято музика остана. Изпълнявал съм много негови произведения, включително и световни премиери на негови творби.
Работил съм и с други подобни автори, които, макар и с класическа подготовка и формиране, са свързали класиката и джаза. Тяхната музика звучи като джаз, т.е. това е музика, записана като ноти, в нея няма импровизация. В джаза самите импровизации се нотират, въпреки че изпълнението изглежда като спонтанна изява на музиканта.
Имах големия шанс и късмет да направя няколко концерта навремето с Милчо Левиев на два рояла – това също за мен лично беше голямо предизвикателство. Добре се получиха нещата. И там съчетавахме класика с импровизиране – всеки посвоему, въпреки че, повтарям, не владея добре джазовия език, за да мога да импровизирам в стила на джаза.
Импровизацията е съществувала винаги в музиката – дори преди съществуването на джаза. Всички най-големи композитори са били изключително големи импровизатори и на база на тези импровизации се появяват след това техните композиции, които са нотирани и остават в съкровищницата на музикалната литература.
Импровизирането е неделима част от правенето на музиката.
– М. г. в Боровец миналата година слушахме много чужди джаз пианисти като кубинеца Роберто Фонсека, германеца Роман Васерфур, британеца Винс Хърви от „Дъ Джайв Ейсис“ и др. С какво е по-различен за сетивата джазът от класическата музика?
– Няма разлика. Джазът е равнопоставен на класическата музика. В музиката е важно какво стои зад общия език – звука. А там стоят емоции, впечатления, настроения. Всичко това, независимо от стила на музиката – класика, джаз, поп, фолк, е еднакво. Звученето е различно. При джаза има една по-наситена ритмическа част, която е различна от класиката – с много синкопи, много промени, суингиране. Това е в техническата сфера и затова чисто ритмически звучи по различен начин. Но в основата е емоцията, която ни подтиква да творим музика.
– Признат сте за един от големите съвременни интерпретатори на Шопен. Много от наградите ви са свързани с неговото име. С какво е специален Шопен за вас?
– Трудно е да посоча едно определено нещо. Това е като да кажеш защо си се влюбил в някого. За мен Шопен е верен спътник в цялата ми творческа траектория. От дете имах афинитет към неговата музика. Това е композиторът, който по неповторим начин е вникнал в дълбините на музиката пианото като инструмент. Композирал е изключително за пиано, познавал е душата на инструмента. С огромния си талант е допринесъл за това пианото да стане от ударен в пеещ инструмент, а като добавим и гениалните мелодии, които композира, е обяснимо защо е невероятно популярен и много обичан от публиката. И пак стигаме до емоцията – музиката му докосва сърцата на слушателите. В това е магията. Шопен винаги е харесван, когато се изпълнява неговата музика.
– Вие сте основател и артистичен директор на Международния музикален фестивал в Толедо и фестивала „Пиано екстраваганца“ в София. Какво е най-трудното при организирането на такива фестивали?
– На първо място е намирането на средства. Това е вечната борба и главното притеснение на всеки организатор. Оттам нататък има и други проблеми – каква програма ще подбереш, какви артисти ще поканиш. Човек трябва да има ясна концепция за това какво иска да внесе в културния живот на мястото, където организира такава проява. Фестивалът в Толедо не се провежда от 9 години, но той се появи да запълни една празнота – по онова време там нямаше подобно голямо ярко музикално събитие. Случаят с „Пиано екстраваганца“ в София е друг. В столицата има много и най-различни фестивали, но липсваше специфичен фестивал, който да представя по-малко познати произведения за пиано и да възстановява културното наследство. Това е една от важните мисии на този фестивал.
– Знаем, че класическата музика е нещо елитарно. В свое интервю от 2017 г. споменавате, че в организираните от вас фестивали залагате на по-млада публика и целта ви е да привлечете младите. Получава ли се?
– Донякъде, да. Много е трудно. Борбата със съвременните технологии е много тежка. Младите отвсякъде са заливани с всичко останало, но не и с класическа музика. Важно е да се работи с тях, да бъдат привличани – особено контингентът от младежка публика, каквито са учениците в музикалните училища или студентите. Те са нашата надежда. Полагаме усилия и за всички останали, които може да привлечем – поне един път да дойдат, да преценят дали това им харесва, дали си струва да дойдат отново. Това е важно за мен.
– В същото интервю казвате: „досега съм мислил много повече за себе си и за кариерата си. На определена възраст човек трябва да преподреди приоритетите си.“ Какви са приоритетите ви в момента?
– Винаги на първо място е моето лично участие като музикант – вече в доста по-различни проекти, не само в строго класически. Така ще бъде в Боровец през август с изпълнение на музика на Астор Пиацола с ансамбъла „5/4 Танго“. От една възраст нататък човек вече трябва да предаде това, което знае – опита си от многобройните участия на престижни фестивали, на следващото поколение. Приемствеността в музиката е изключително важна и от 10-ина години насам разбирам колко е значимо да предам това, което мога и знам, на следващото поколение, на талантливите музиканти след мен, за да могат на свой ред те да поемат трудния път на професионалния изпълнител и да продължат направеното от мен. А в един момент и те да предадат наученото на своите ученици.
– Роден сте в семейство на музиканти – баща ви е прочутият диригент Михаил Ангелов, а майка ви е оперната певица Мария Димитрова. Започнали сте да свирите на пиано на 6 г. Имало ли е някакъв друг вариант да изберете професия извън музиката?
– Никога. Винаги съм смятал, че музиката ще бъде моята професия. И най-вероятно, като се преродя, пак ще е тя.
– Казвате, че „пианистите трябва да свирят, защото ръцете излизат от форма“. Колко време най-много сте „почивали“?
– Не само пианистите – всеки музикант донякъде е спортист, важно е чисто физиологичното поддържане. Да свириш на инструмент е важно да си във форма. Може би се е случвало да не свиря до няколко седмици –но е голяма рядкост.
– Преподавате като почетен професор в Нов български университет, където ежегодно изнасяте и майсторски клас. В Софийски музикални седмици участваха вашите студенти Доач Бездюз и Варта-Естер Каспарян. Има ли млади надежди сред пианистите, с които се занимавате?
– Има за щастие. В България, а и не само тук има таланти, има млади хора, които наистина искат да посветят времето и живота си на класическата музика, което може да ни радва. Има кой да поеме щафетата. В последните няколко години важни успехи постигнаха млади български пианисти като Емануил Иванов и Георги Василев, които много смело са поели щафета от по-старото поколение.
– Съветвате всяко дете да свири на някакъв инструмент – ей така, за обща култура. Все по-малко пиана има по домовете. Кой е вторият най-добър инструмент, който ще препоръчате?
– Човешкият глас. Да пеят. Тогава няма нужда и от инвестиция за инструмент от страна на родителите.
В България имаше една изключително ценна традиция – на самодейните хорове. Тя беше стигнала професионално ниво. Тази традиция за съжаление в последните двадесетина години се позагуби. Пеенето е най-естественият начин да се прави музика. Ако децата пеят в някакъв хор или група, това помага много за контакта им с музиката, за да изградят себе си като личност и да имат отношение към духовното. Ако родителите им искат да поощрят развитието на тези качества у децата си, това е пътят.
Ема ИВАНОВА
Майсторски клас с Арсений Богословски, 2017 г.
