От двата коня теглена каруца,
клатушкайки се, едвам – едвам върви.
Като пияни колелетата скрибуцат,
във утрото природата скърби.
Апостола, загледан във небето,
потъва в мътната му синева,
спокойно е в гърдите му сърцето
и пъди мисълта за тежките слова.
Кой посочи Къкрина, кажете,
кой приятел се оказа враг?
Не може сърцата на мъжете
лесно да минават на предателството праг!
Върви каруцата, а къщите смълчани
потайно вдигат мъничко перде.
Пред тях от меч са кървавите рани,
защото знаят от къде и накъде.
Защото знаят как се ражда свободата.
И кой в каруцата пред тях лежи –
Апостолът помахва със ръката
куража да им вдъхне, да ги утеши…
От Къкрина до жадното бесило
един предател със треперещ пръст
е показал своето мъртвило
и посочил към безсмъртието път!
Цветан Чалъков
