Стефан Караджа
През 1936 г. след тежки перипетии в Националната библиотека постъпват записките на първия биограф на Стефан Караджа Балчо Нейков.
Роден е на 18 май 1839 г. в Акбунар, Мачинско, Северна Добруджа, Румъния. През 1842 г. семейството му се преселва в с. Потур, българско село в Северна Добруджа, на югозапад от Бабадаг, на шосето за Констанца, Румъния. Жителите му са будни хора, вдигнали са църква над земята и школо отворили. На 29 юни 1847 г. (неделя) в селото се провежда голям сбор. Надошли са хора от цяла Добруджа. За всички е приготвена голяма гощавка. На мегдана край бъчвите с вино, димят десетина казана с мръвки от стария селски бик и млади агнета и ярета.
На това пъстро събитие присъства с родителите си и Стефан Караджа. Става така, че семействата на Балчо и Стефан се сближават, а между момчетата се поражда близко приятелство. На 30 април 1850 г. от туберкулоза Каля, майката на Стефан умира. Баща му Тодор Димов се преселва с децата в Потур. Цялото му имущество било натоварено в една волска каруца. Немотията затиснала още по-силно семейството, Тодор залитнал по ракията и не успявал да си намери работа. През 1852 г. напуска Потур и от 1854 г. работи като пазач в Тулча. През това време Стефан е радушно приет в дома на Балчо и често оставал по няколко месеца.
През март 1862 г. пътищата им се разделят, след като Стефан убива трима лазове (моряци с гръцки корен от Северен Анадол) и един турчин. Погнат от властите, побягва към Румъния. Баща му го изпраща с пълна бъклица в ръка и заръка да го види поел по правия път. Стефан обещава да стане кожухар в Браила, но се озовава в Белград и се записва в Първа българска легия на Раковски. Скоро след това баща му умира. След разпускането на легията Стефан се завръща в Румъния и няколко пъти се среща с Балчо.
Балчо Нейков
На 7 юли 1868 г. (неделя) рано сутринта обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава, стъпва на родна българска земя и поема към отечествения олтар на безсмъртието. От Дунава до Бузлуджа дружината пътува цели 13 дни, без почивка, без сън и подслон, като си пробива път през огнения ад на пет кървави сражения. На 10 юли в Канлъ дере Караджата, ранен вече два пъти, е прострелян в коляното. Опитва се да се самоубие, но не успява. Заловен, първо е откаран в Търново, а после в Русе. На 31 юли 1868 г. умира от раните си в русенския затвор. Градска легенда е, че Баба Тонка му е съхранила черепа.
След като научил за гибелта на Караджата, Балчо Нейков решава да проучи и опише житието на юначния си приятел и неговия прочут род Бимбеловци. В продължение на десетилетие той посещава всички села и градове, свързани с рода на Караджата. Грижливо записва всичко, което чуе. Наред с това съхранява легенди, събития и факти, свързани с националната ни история. Богато осветлява бита и живота на хората в Тракия и Северна Добруджа. Вълнуващи спомени оставя за легендарния Индже. И всичко това прави като се бори за насъщния. Занимава се със скотовъдство и земеделие. Последователно живее в Тулча (1854-1863), Междитие (1867-1874), Бабадаг (1874-1876) и отново в Тулча (1876-1883).
В годините между 1867 и 1871 г. идва в Русе и иска разрешение от валията Акиф паша (1869-1871) да отпечата във вилаетската печатница книгата си „Прекратяване на животинските кражби“. Неизвестно каква е съдбата на ръкописа, въпреки че гарант му е влиятелният русенец Иванчо Чорапчиев.
Започва Руско-турската война и той обикаля Добруджа, за да набира доброволци. Турските власти го залавят в Хърсово (град в Северна Добруджа), но той успява да избяга от затвора и дълго време се крие във воденици и запустели постройки.
През 1877 г. е назначен за митнически началник, а по-късно в 1878 г. за градоначалник на Стара килия, Кюстенджанско.
Около 1883 г. Балчо се установява във Варна, но неспокойният нрав го отвежда в Провадия, Шумен, Търново, Сливен и Пловдив. Препитава се със земеделие и отглеждане на животни, но основно обработва събраните сведения за рода на Караджата.
Издава и няколко календара – в 1886, 1892 и 1897 г. /Варна, София и Велико Търново/, но най-голяма популярност му донася „Балчов вечен календар по Юлиянския стил“. Хората започват да го наричат Календарджията. Книжлето е отпечатано през 1897 г. в Търновската печатница на хаджи Тодор Фъртунов, която се помещавала на пл. „Баждарлък“. Имала една машина с ръчно задвижване и била добре снабдена с букви, но най-вече разполагала с църковно-славянски букви, доставени от Виена. От 1890 до 1900 г. са отпечатани 117 книги, сред които и първото след Освобождението издание на „Чичо Томовата колиба“.
Започва да обхожда пътя, по който се е движела четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Открива мястото, където е заловен Караджата и на 22 април 1884 г. поставя дървен кръст. Свързва се с членовета на севлиевското опълченско дружество „Лев“ и ги завежда до паметното място. Посещава и село Вишовград и се среща с очевидци на сражението на 9 юли 1868 г. Уточнява разположението на турския аскер и открива кости на паднали четници. След тия открития дружеството „Лев“ взема решение всяка година на 9 юли на Канлъ дере да се почита паметта на падналите юнаци. Балчо посещава на 31 май 1887 г. родното село на Караджата и поставя кръст, където е била къщата на родителите му.
Особено вълнуващо е посещението му през 1883 г. в Русе, за да отбележи на 31 юли 15-годишнината от смъртта на Караджата. Тих, скромен, рано сутринта в неделя отива в църквата „Света Троица“ и се надява, че прииждащите богомолци се готвят да отбележат датата с подобаващо тържество. Но, уви, нищо подобно не се случва. Само сестрата на поборника Търна в „жална унифома носи бялото коливо (варено жито за помен на умрелите – б. а.) с чер надпис Стефан Караджа“. Свидетел на всичко това е един русенец (останал неизвестен) който пише трогателна дописка до вестник „Славянин“. С горчивина авторът отбелязва, че коливото е трябвало да бъде от русенските граждани, а не от бедните му сестри, че Караджата е забравен, че никой не знае къде е гробът му и се чуди как поне един не се е сетил за този мъченик. Завършва с призива за „Повдигането на паметник н покойния войвода Стефан Караджа, като се състави комисия да събира волна помощ за тази богоугодна цел и се надява, че целият български народ не ще остане хладнокръвен в това предприятие“.
Работейки върху житието на Караджата, Балчо научава, че Захари Стоянов подготвя книга за четата на Хаджи Димитър и Караджата. Силно се притеснил, защото помислил, „че неговият труд ще остане може би напусто изгубен, защото познатият писател можел да поднесе вече на публиката отново що е събрал и сам той“. През 1885 г. излиза „Четите в България“ и след като я прочита, Балчо с облекчение разбира, че „там далече не са съобщили такива важни и интересни сведения, каквито притежавал“ и затова удвоил усилията си за издирването на нови факти и подробности.
През 1888 Г. Балчо Нейков завършва в София труда си, съставен в две части: „Сбирки от народния живот. За праотците на войводата Стефан Караджа“ и „Стефан Караджа и неговите предци“. За съжаление революционната дейност на Караджата не е описана. През 1892 г. Балчо помества в списание „Светлина“ статията „Войводата Стефан Караджа“ , с което иска да популяризира делото му.
Балчо прави опити да отпечата ръкописа, но никой не му подава ръка. През 1889 г. предава първата част на труда си в Министерството на просвещението с надежда да бъде публикуван. С рецензията е натоварен учителят по български език в Софийската гимназия, по-късно известен учен акад. Александър Теодоров – Балан.
През 1890 г. Балан се среща с Балчо. Описва го като „скромен народен деец, който с дивно постоянство, жертви и търпение се завзел с идеалния труд да издири предците на любимеца му Стефан Караджа“. Бил „въздребен човечец, но човек с прозрение, с памет и извътре светеща мисъл, благ и тих като видение“. Възхитен от богатството на материала, Балан дава похвална оценка. Министерството на просвещението заплащА 500 лева на Балчо. Така ръкописът започва да прашасва в архива на ведомството. Балан решава да напомни за труда на Балчо и през 1891 г. помества в Периодично списание материал за труда му. Статията почти не се занимава с неговата личност, преразказва в сбит вид основните моменти от записките му като се надява да събуди интереса на читателите и ония личности, от които зависи отпечатването им. Моли Балчо да му прости и да не се гневи, защото всичко е направено и „дано му излезе чест да види труда си по–скоро напечатан“. Балчо Нейков не доживява това.
Обезверен, останал сам, не вдигнал собствена стряха над главата си, не получил пенсия, той се главява клисар и слуга в Илиенския манастир край София. Сприятелява се с кмета на село Илиенци и двамата всяка вечер се почерпвали в селската кръчма.
Книжовникът Балчо Нейков е напълно забравен, но ценните му записки, които се „загубили“ усилено се ползват от Йордан Йовков, Антон Страшимиров, проф. Иван Дуйчев и най-вече от Константин Петканов, автор на „Индже войвода“ (1935) и „Преселници“ (1937). Тракийските творци начело с Петко Росен установяват, че записките са у Петканов, но той „не допускал човешко око да надникне в тях“. След дълги усилия и разправии през 1936 г. те постъпват в Националната библиотека.
Краят на Балчо е драматичен. По време на войните в манастира квартируват френски войски и изгорили всичко. Добри селянки му давали сегиз-тогиз по парче хлебец, но по едно време се загубил. Никой не го търсел. По едно време някой надникнал в килията му и какво да види: „Починал! И хамен нищичко не останало от умрялото му тяло. Изгризали го гладните плъхове.“ Събрали кокалчетата му, изровили едно трапче и ги сложили. Това му било погребението и опелото.
Боян Драганов
