300 души умират годишно, недочакали трансплантация
– Вие сте единственият българин с трансплантирано сърце и бъбрек. Казвате, че реалният брой на хората, нуждаещи се от трансплантация, е около 3000 души, а под 900 са официално вписани. Какво спира тези над 2000 „невидими“ пациенти да влязат в листата?
– О, те са много видими. Това са хората на хемодиализа – те са горе-долу толкова. Не се вписват в листата на чакащите, а тръгват да решават проблемите си (най-вече за бъбречни трансплантации говоря) по друг начин. Ето до днес, 23 септември, от началото на годината няма направена нито една бъбречна трансплантация от жив донор. Такова нещо не се е случвало повече от 25 години. В същото време имаме направени над 60 трансплантации от бъбрек от жив донор в Турция. Това е отговорът: огромната част от хората, които търсят помощ в чужбина, дори не са вписани в листата на чакащите.
Георги Пеев (50) постигна рекорден спортен триумф през 2026 г., печелейки общо 6 медала на Европейските игри за трансплантирани в Арнем, Нидерландия
– Чий ангажимент е вписването им?
– Това е работа на всеки пациент. Когато има установена диагноза, той трябва да постъпи за типизация в диспансера в Александровска болница и оттам да го подадат към Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, която администрира този т. нар. списък на чакащи.
– И на пациентите не им се занимава с това?
– Не им се занимава, така е. Една част не вярват, че трансплантацията у нас е възможно въобще да се случи. Други търсят решение с намиране на фирма, която организира трансплантации в чужбина, т. нар. медицински туризъм. Събират 25-30 хил. евро (долу-горе толкова струва една бъбречна трансплантация в Турция), намират донор, който да отговаря на законовите изисквания там – обикновено това е някой от семейството, правят се изследвания и ако има съвместимост, се прави трансплантация. Това отнема около седмица. Ако тръгнат да го правят в България, ще отнеме половин година. Най-ценното за тези хора е времето, защото то е ограничено, повечето от чакащите бъбречна трансплантация са на диализа и това не е никак добре за тях.
– Ама това е „добре“ за държавата – хората си се оправят сами…
– Тези, които имат възможност, се оправят. После идват в България, където трябва да се проследяват, имат изследвания, покривани от държавата. Тези, които нямат възможност да си платят трансплантация, са или в листата на чакащите, или умират.
– За първата половина на 2026 г. в България има едва 4 бъбречни трансплантации (спрямо 44 през 2014 г.) и само една сърдечна…
– Само да отбележа, че трансплантациите на черен дроб от жив донор у нас спряха преди 7 години. Не правят и на деца. В България спряха да се правят и трансплантации на деца! В последните 10 години нещата са катастрофа.
– Какво толкова се е случило, че така се е влошила картината?
– Много неща. Първо, държавата вместо да развие трансплантациите – имаше някакви опити, ги остави на самотек. На всичкото отгоре през 2019 г. закриха Изпълнителната агенция по трансплантация и я сложиха в Изпълнителна агенция „Медицински надзор“. Когато имаше един орган, който администрира нещата, се случваха повече трансплантации. Преди 3 г. всички в държавата си признаха, че закриването е грешка, но никой не направи нещо да я поправи. Второ, изгуби се доверието в лекарите. Много пациенти въобще не се записват в листата на чакащите, въобще не търсят помощ от българската държава, защото нямат доверие на лекарите ни. Смятат, че турските са по-добри – някой така им го е вкарал в главата, че нашите лекари са неспособни. Това не е вярно, аз съм живото доказателство – и двете ми трансплантации са правени в България, проследяван и лекуван съм от български лекари. Как и защо беше изградено това недоверие е друга тема. Ама ние сме най-недоверчивото общество в Европа, така че това не е особена изненада. Трето, преди 12 г. трансплантациите на бъбреци се правеха от проф. Петър Симеонов, беше изключителен човек, но почина. След него трансплантациите на бъбреци очевадно тръгнаха надолу.
– Твърдите, че и болницата няма изгода от донорските ситуации. Как така, след като в бюджета на Министерството на здравеопазването има пари и дейността по донорство и трансплантации е обезпечена?
– В България има една Наредба №14 на МЗ, която е за медицински критерии за установяване на смърт. В нея са определени 30-те донорски бази от общо 340 болници. А болниците са търговски дружества. Когато в болница се установи мозъчна смърт, на нея ѝ се плащат по здравна каса към 400 евро еднократно. Когато човек е с мозъчна смърт, но е закрепен на апарат, всеки ден по клинична пътека получават повече пари. Т.е. икономически болницата няма изгода да обявява мозъчна смърт, въпреки че е длъжна. Така е направено. Ето например болницата в Монтана е донорски център – там никога не е подаван донор. От 30-те болници максимум половината са дали по един донор. УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ в Стара Загора е дала един или два донора през цялата история, откакто е център. Затова при 600-700 умиращи годишно с мозъчна смърт официално се установяват едва около 25-30 такива случая.
– В момента по закон всеки българин се смята за потенциален донор, освен ако приживе не е подал писмено несъгласие в общината или при личния си лекар. Въпреки това в болниците лекарите винаги искат изричното разрешение на близките – а те често отказват, защото не знаят каква е била действителната воля на човека. Не е ли това против закона?
– Не е. Винаги се пита – при повечето държави в света е така. Това е морален акт. В България отказите са колкото в цяла Европа – 20-24%. Те не са проблем. Големият проблем е неустановяването на мозъчна смърт, в резултат на което даже не се стига да питат близките за донорство.
– България е трайно последна в Европа по трансплантации на органи, твърдите, че е поради липса на политическа воля. Защо няма политическа воля – кое е трудното да се реши: кадри имаме, но лобита ли работят, пари ли няма?
– Няма защо да търсим конспирация и заговори. Обикновено най-верният отговор е най-простият: не им пука. Не смятат, че е важно, защото не се отнася за голяма група от хора. Нямат интерес. В последните 10 години президентската институция нито веднъж не обяви подкрепа за този алтруистичен акт, който спасява човешки животи, въпреки кампаниите за популяризиране на донорството, въпреки че пациентски организации и лекари говорим за съществуващ проблем. 10 години червената лампа свети силно в тази посока – смениха се 14 министри на здравеопазването, 13 правителства и всяко преосновава държавата отново. Но нито президентът Радев, нито вицепрезидентът Йотова са обелили дума по тази тема. Тяхна работа е да насочват вниманието към проблемите.
– „Прогресивна България“ върна на поста уволнената от Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ Иванка Динева, която похарчи за година над 460 хил. лв. за популяризиране на донорството и трансплантациите чрез концерти, мотошествия, листовки, конференции и която се обърна към трансплантираните с призива: „Те да бъдат по-смирени и да показват, че оценяват жеста на близките и труда на лекарите“. Преди дни тя път взе, че напусна по лични причини. Какво става?
– Не съм сигурен, че напусна. По-скоро я напуснаха… Подобни смени на възлови структури в МЗ трябва да са публично обяснени: защо се правят, каква е причината? Когато липсва това обяснение, можем само да спекулираме. Самата Динева мълчи. Но стигнем ли до това трансплантациите в България да зависят от един човек, значи нещата са много, много тревожни.
Около 300 души умират годишно, защото не дочакват трансплантация. Много се надявам, че в крайна сметка на някой, който управлява тази държава, ще му светне нещо в главата, че тия хора също са важни, че никой не е застрахован, че това може да се случи на техните близки и на тях самите. През 2026 г. една държава, член на Европейския съюз, ако не се погрижи еднакво за всичките си граждани, е добре да се замислим каква държава е. Ние като пациентски организации – аз съм в Асоциация на пациенти с бъбречни заболявания и приятели, и останалите, постоянно оказваме натиск на държавата с писмени становища и предложения, с опити да се срещнем – за съжаление всичките ни опити за среща с министър Ивкова засега удрят на камък. Но и оттам не се вижда никакво желание да се направи каквото и да било. Говорят, че ще рестартират белодробните трансплантации. Изпаднах в ужас – как рестартираш нещо, което никога не го е имало у нас. Другата глупост е, че за целта ще обучат два екипа в две болници. Експертите твърдят, че е добре екипите, който ще правят такива трансплантации, да са в една болница. Нужна е дългосрочна програма – трансплантацията не свършва с операцията и слагането на новия орган, а е мултидисциплинарен процес през целия останал живот: наблюдение, лечение. А за сериозни неща се говори несериозно.
Така че не може да чакаме. Нуждаещите се от трансплантация нямат време да чакат. Продължаваме натиска и се надяваме някой да ни чуе.
Ема ИВАНОВА
