Не харесвам отчуждаването от националната идентичност в поезията
Днес поетът Найден Вълчев навърши 98 години. По този повод представяме интервю, направено с него през 2014 г. във вестник “Трета възраст”.
Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Малка Брестница (сега Брестница), Ловешко, в семейството на учителя Станьо Вълчев. През 1951 г. се дипломира като юрист в СУ “Св. Климент Охридски”, но не е практикувал правната професия. Издал е 15 стихосбирки. Повече от 100 песни са създадени по негови стихотворения, сред които „На всеки километър”, „Една българска роза” „Кажи коя е тъмната жена”, „Някога, но не сега”. Пише за деца с псевдонима Чик Чирик. Бил е председател на Съюза на преводачите в България и съветник в българското посолство в Беларус. Превеждал е руски и белоруски поети. Носител е на множество високи отличия: наградата на Съюза на преводачите в България, наградата „Димчо Дебелянов”, Голямата награда на Съюза на българските писатели и др. Носител е и на ордена „Франциск Скарина” от Република Беларус. Има двама синове и трима внуци.
– Вие сте известен български поет, преводач, есеист и публицист Но повечето ни читатели свързват името ви с „текст Найден Вълчев”. Как се случи това?
– Случката е стара – отпреди повече от 60 г. С младежка бригада „Асен Златаров” строим далекопроводния високоволтов пръстен Мездра-Курило-Пловдив и ни е дошъл на гости държавният радиохор. Изнесоха концерт и след него диригентът Светослав Обретенов каза: „А вие няма ли да ни изпеете нещо?” Нашата агитка веднага поде част от репертоара на лагерните ни огньове. Там имаше една песничка на гръцките партизани, сражавали се с хунтата през 1947-1948 г. Ударната мелодийка беше ни харесала, но текстът по неведоми пътища беше дошъл при нас на чешки език. Мъчехме се, разгадавахме го, аз някак си го пригаждах към музиката. Добрахме се до
На раменете тегнат пушки,
ний слизаме в разгърнат строй
и свободата с нас се спуща
из партизанските усои.
„Кой е авторът на думите?”, попита Обретенов. Посочиха ме. „Като свърши бригадата, да ми се обадиш”, заръча. „Къде?” „В радиото.” Късно през есента му се обадих и скоро след това проеча една крилата негова песен „Борба за мир”, а текстът беше мой. Така беше през 1950 г. Чрез Светослав Обретенов бях вече познат с Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, сприятелихме се с Тодор Попов, Петър Ступел, Димитър Вълчев, Тончо Русев. Стигнахме до „На всеки километър”, „Една българска роза”, „Чудо”, „Жена” „Някога, но не сега”…
– Ядосвали ли сте се на „политическата” употреба на „Една българска роза” например?
– Създаденото в изкуството хем си остава на автора, хем вече не е негово. То има свой живот – диша, ликува, гасне, умира, често пъти авторът отпада, няма го. Живее ли стихът, ечи ли мелодията – авторът е тук и да го няма. Кой го пее, кой го „консумира”, как го „използва” – не питат автора. Той „дочува”, „казват му”, на изпълнителя се плаща, че е изпял песента, на автора – йок. Дотам сме я докарали у нас. Авторът е вече далеч и е извън играта. Да звучиш, да те чуват „и след теб дори” – това е то, останалото е конюнктура, измамни неща.
– Сътрудничите на в. „Трета възраст” с псевдонима Чик-Чирик . Защо избрахте да се подписвате с него?
– В детските, хумористични и сатирични издания отдавна чикчирикам с това име. Искал съм този глас да донесе някаква истина, някакъв образ и идея, по-малко важно ми е било да съм на преден план самият аз. Дано вашият читател е почувствал, че се срещаме за искрен разговор, за размяна на добра дума, па била тя и тъжна.
– Доволен ли сте от състоянието на българската литература днес?
– Не мога да видя всичко или поне голяма част, за да правя генерална преценка. Пък и е нужно време, отстраняване, отдръпване, поглед от разстояние. „Доволен” не ми звучи приятно, това е понятие за бита. Младите и старите имат взаимни претенции, но това са законите на живота. Не ми харесва ребусничество при стихотворството, лъжливата мъгла, която се смята за новаторство, издребняването, отчуждаването от националната идентичност. Много от стихотворенията в периодиката звучат като преводи на поезия от други географски ширини, изблици на друга душевност. Обичам ясната идея, яркия образ, звучния изказ. Гневен вик, луд възторг, клетвено признание, нежен шепот, но както казва Анна Ахматова – „Непростая простота”.
– Имате едно стихотворение „Вълче време” – такова ли е времето днес?
– През моята младост класите изчезнаха. Обществото на уравниловката завъди народ и каста. Демократичните промени ги трансформираха в големи риби и малки рибета – големите изяждаха планктона на малките, че и самите тях. Ножицата се разтвори до жестоки размери. На единия резец лъснаха ненаситни зъби и нокти, на другия наведе очи безброят, стигнал до отчаянието, до престъпленията, до кофите.
– Връщате се от морето дни преди 87-ия си рожден ден. Какво си пожелавате?
– Хубаво ни е морето, нищо че името му е Черно. Пускаше ме да се гмуркам под вълните му, чудеше се, че на моите години правя това и май че ми се радваше, щом казваше: „Дръж се, старче! Челядта нали е около теб – старей. Живей и не оставяй молива от дясната си ръка.” Гълтам утринните хапчета и съм съгласен с него.
Ема ИВАНОВА
С Валери Петров и Леда Милева
Среща с публиката в Карнобат 2012 г.
На 85-ия юбилей с 3-томното си издание
