– Дни преди националния празник 3 март с вас говорим за родолюбието. На 1.XI.2022 г. вие и над 60 известни общественици подписахте „Манифест на гражданския патриотизъм“. Какво представлява патриотизмът днес?
– Инициативата беше на проф. Александър Кьосев, а целта – да покажем две неща: патриотизмът не е само показен и по празници, а нещо делнично – това е всекидневно усилие, труд и принос към отечеството. Да се грижим не само за себе си и за своите близки, но и за България, как да бъде по-добре обществото ни – такова, каквото са ни го завещали Ботев и Левски: „всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание“. Хората от ХІХ в. са били изключително модерни – предполагали са едно многообразие и защита на човека. По снимките ще ги видите не с потури и калпаци, а с легионерски униформи или с дрехи алафранга, по западен маниер. С това ни казват към кой свят се стремят. Националното освобождение цели не просто българите да станат независими от султана, но и държавата им да стане европейска, демократична и да се спазват правата на хората. Това е патриотизмът, който са ни завещали. Него искаме да възродим.
– Но вместо да сплотява националния дух, патриотизмът стана повод за разделение – имаме патриоти и патрЕоти (кресливи националисти).
– Истината е, че през последните 10-15 г. у нас и по света се надига националният популизъм, който узурпира патриотизма. Националният популизъм се отличава от истинския патриотизъм по това, че е сепаратистки – настоява България да е отделена от Европа и НАТО. Този изолационизъм води изцяло в погрешна посока. Той акцентира върху държавния суверенитет – държавата да бъде независима от всякакви външни фактори, и забравя, че смисълът за съществуването на модерната държава са гражданите – те да имат защитени права и да участват във вземането на решения на държавно и общинско ниво. И това е споделената идея в семейството на европейските страни. Ето тук е разделителната линия между гражданския и изолационисткия патриотизъм на национал-популистите. Тя трябва да се обясни и всеки да реши: дали иска да живее в затворен свят или да бъде равноправен с другите народи, където се спазват правата на хората.
– Защо фалшивият патриотизъм винаги е представен политически?
– Всяко явление има реални основания. Но патриотизмът на „Атака“, ВМРО, на „Възраждане“ и донякъде на БСП не е оригинален. Те напомнят репертоара на Марин Льо Пен във Франция, Виктор Орбан в Унгария, Доналд Тръмп в САЩ, Ердоган в Турция.
Надигането на национал-популизма е до голяма степен отглас на две явления на глобализацията. Първото е реакция на икономическата глобализация. Нито една държава не може да упражнява политически контрол върху финансовите потоци, човешкото знание и работна ръка. Това поражда чувство за безсилие. Другото е културната глобализация – твърде много се разшири хоризонтът на различни културни идентичности и разбирането за това как трябва да се живее. Хората се чувстват незащитени за собствените си разбирания какъв е добрият начин на живот. Само че национал-популизмът, който се храни от тези две явления, не може да ги реши – не може да блокира нахлуването на чужди влияния, нито може чрез икономическо затваряне да контролира глобалните процеси. Напротив, съюзяването на европейските страни е единствен начин за глобално влияние.
– Защо другите партии не говорят за патриотизъм?
– До появата на националпопулистките партии имаше нещо като културен код, според който трябваше да се мисли в термините на глобалната демокрация. С този манифест се опитваме да напомним, че защитата на индивидуалните права и свободи или на благоденствието на гражданина е политическа задача на общността – както е било при създаването на нациите в Европа. Това е позабравено, но не е спирало да функционира. Този език беше позабравен и трябва да се понапомни.
– Защо държавниците ни не се държат като патриоти, нямаме усещане, че защитават българските интереси?
– Ако изключим проблема с корупцията, който трябва да се доказва, за него не може да говорим така общо, няма тежки гафове и националният интерес на България върви в правилната посока – към европейското семейство и поддържане на демократичен ред.
По-скоро става дума за усещане, че не се защитават българските интереси. Демократичната форма дойде сякаш привнесена отвън в България – такова е общественото възприятие. През 90-те години, когато се извършваше първата трансформация към новото общество, не бяхме достатъчно подготвени да разбираме Западния свят – той ни беше чужд. И докато се ориентираме – особено не разбирахме икономическите отношения (пазарно стопанство, частна собственост), преди да узреят хората за промяната в икономически план, тя беше компрометирана по бандитски начин през мутри и през съмнения за корупция. Промяната не доби легитимност, а хората останаха с усещането, че е наложена. Това продължи с влизането в Евросъюза. Трябваше да наваксваме неща, дето не ги разбираме – някакви демократични процедури. Пак имаше усещане за налагане. Това, което налага ЕС, в 99% от случаите не е лошо – да, разбира се, има и глупости, но за съжаление българските политици в тези години не се осмеляваха да назоват глупостите като глупости (като за „размера на краставиците“).
– Във време, в което всеки сам си прецЕня, мнозина разбират патриотизма като развяване на 80-метрови флагове, тричане кучета, татуиране на Левски и Раковски по бедра и гърбове, филми като „ Ботев“ на Максим Генчев или „Войната на буквите“. Всеки има ли право на свой прочит за патриотичното?
– Живеем в общество на образи, на културната индустрия – така че не може да спрем хората и не би трябвало да осмиваме тези с татуировките. По-скоро те трябва да се усетят, че татуирането не е начинът да покажеш, че си патриот. По-добре е да помислиш как да живееш с другите, как да им помогнеш. Пример за патриотизъм е да отидеш да помогнеш на пострадалите от земетресението съседи в Турция, както направиха много наши спасители, лекари, пещерняци. Това е човещина, грижа за другите и патриотизъм – защото се чувстваш горд като българин, че можеш да помогнеш на хора в беда. Това е големият патриотизъм, а не показване на Левски на бицепса.
– Давате пример от съвременността, а в повечето случаи нашият патриотизъм е носталгичен… Подценяваме ли се?
– За отговор ще използвам чудесното заглавие от романа на Георги Господинов „Времеубежище“. Хората търсят убежище в едно идеализирано минало, когато не се чувстват добре с настоящето и не могат да се справят с него. Странно, но не изградихме собствено самочувствие като нация. Всъщност нямаме причини да се срамуваме от нищо. Днес живеем много по-добре от всякога, показват редица изследвания. Живеем в семейството на най-развитите държави в света, но нямаме чувството, че сме го постигнали сами. Въпреки помощта – от европейските програми, ние сме тези, които сме си осигурили както настоящото благоденствие, така и сегашната политическа рамка – демокрацията, която може да бъде подобрена. Време е да се обърне тази линия на мрънкането и неверието в собствените сили. И да кажем: без да сме велики, все пак сме свършили и хубави неща.
– Как да си обясним, че зад националистическите партии стоят чужди интереси? Защо българските патриоти са винаги русофили и евроскептици?
– При политиците има два типа мотивация: едната – през електората да се качат на власт, и другата – да имат финансова изгода. Явно има финансова изгода да си русофил. А основното, за което признават Русия като някакъв еталон, е изплезването й на Запада. Руският интерес е евроскептичен – Русия се стреми да отслаби ЕС, затова и българските патриоти са евроскептици.
Сегментът на повече или по-малко радикалните русофилски партии сред обществото обаче не е голям – политическата подкрепа показва максимум 20-25%.
– Какво е за вас 3 март?
– Разбира се, на тази дата отбелязвам освобождението на България от османците. Имам известен скепсис – това е датата на подписването на договор, в чието изработване не участват българи и който на практика никога не става факт. Но не може да не признаем, че с този договор свършва войната и се заявява, че ще има свободна държава България. Нормално е да има и благодарност за участието на Русия – България, Гърция, Сърбия и другите балкански държави имат своята свобода благодарение на руско-турските войни от ХІХ век.
Но ако трябва да си представя кой е най-светлият ден за България, бих казал, че това е Денят на Съединението (6.ІХ.) – един акт на българите срещу всички велики сили, или Денят на независимостта (22.ІХ.), или на подписването на Търновската конституция (16.ІV.) като акт на осъзнаване. Това са символи на нашата политическа общност, че сами сме свършили нещо важно за себе си.
Ема Иванова
- Проф. Димитър Вацов (51) е философ и преподавател в Нов български университет. Дългогодишен главен редактор на сп. „Критика и хуманизъм“ (от 1999 до 2022) и председател на Фондация за хуманитарни и социални изследвания — София (от 2002).
