Виена, дворецът Белведере, 1 март 1941 година. Министър-председателят проф. Богдан Филов чете реч при подписването за присъединяване на България към Тристранния пакт. Присъстват още пълномощният министър в Берлин Първан Драганов (прав, вторият отляво), до него Димитър Шишманов (главен секретар на Министерството на външните работи). Седящи от ляво на дясно: Хироши Ошима, посланик на Япония в Германия (в самия край на снимката, вижда се частично), външният министър на Райха Йоахим фон Рибентроп, италианският външен министър граф Галеацо Чано.
Новата ни история е претоварена с противоречиви и противоположни оценки на събития и факти. Натъпкана е с неуточнени понятия и загубила в голяма степен научната си стойност, представлява един хлъзгав терен за многобройни спекулации. Историците – марксисти често употребяват по идеологически съображения понятието „монархофашизъм“, което води до ред двусмислици и неточности.
Пръв хвърли критичен поглед върху това понятие д-р Жельо Желев: „Режимът на Богдан Филов имаше някои черти на фашизъм, но по-скоро беше монархополитизиран, потиснически, расистки, но едва ли фашистки.“
Особено е неприложим този термин, когато започнем да обясняваме причините за влизане на България в Тристранния пакт. Според него просто монархофашизмът си намира своя брат хитлерофашизма. Но такова опростенчество стои далеч от историческата действителност. Известно е, че Цар Борис III стоял далеч от идеите на фашизма и нямал намерение да влиза в съюз с Хитлеристка Германия. Той отказал искането на италианския фашистки диктатор да обяви война на Гърция, той отхвърлил и предложението на Хитлер българските войски заедно с германските да воюват Срещу Сърбия и Гърция.
Царят предупредил Хитлер, че ще направи фатална грешка, ако вкара Вермахта на Балканите и се впусне в Средиземно море да воюва срещу Англия. Обаче Хитлер, замаян от победите на своята първокласна армия, си втълпил, че е най-великият стратег на земята, не се вслушвал в съветите на никого. Почти цяла Европа, без Англия и СССР, била под неговия ботуш. За да помогне на своя приятел Мусолини, закъсал с войските си в Северна Гърция, Хитлер все по-настойчиво искал България да влезе в Тристранния пакт и да я използва за плацдарм за нахлуване в Гърция и Сърбия. Ясно давал да се разбере, че ако това не стане доброволно, ще стане със сила. Борис III решил да отстъпи. Съществуват в общественото съзнание и симпатии към германските успехи през пролетта на 1940 г., тъй като българите очакват ревизия на омразния Ньойски договор, когато вече са извървели от него 20 години и нетърпеливо очакват промяна – такава, която би могла да повдигне тяхното самочувствие, както при мирното връщане на Южна Добруджа.
Едва ли някой би могъл по-добре, обективно и картинно да опише как е бил подписан Тристранният пакт от проф. Илчо Димитров, който пръв е издал и ползвал един от най-важните източници по този въпрос – „Дневник“-а на тогавашния премиер Богдан Филов: На 1 март 1941 г. във Виена е насочена тържествена церемония по присъединяването към Тристранния пакт. Филов заминава сам, понеже в последния момент Иван Попов (министър на външните работи) се обявява за болен. Да не сложи подписа си под официалния документ.
Самолетът, с който Филов ще отлети, е личният на Хитлер. Това изпълва със суетно доволство министър-председателя на малка България. Излитането се забавя. Вместо на Враждебна, Бауер, личният пилот на Хитлер, е кацнал по погрешка на Божурище.
Самолетът е затънал в калта. С големи мъки го измъкват. Въпреки ширещото се във въздуха суеверие, никой не посмял да съзре лошо предзнаменование.
Във Виена Филов пристига по обед. Само успява да се изкъпе и преоблече в хотела и се отправя за целемонията, вече порядъчно закъснял. Към 13-30 ч. в големия салон на кокетния дворец Белведере присъединяването към Тристранния пакт е скрепено с подписите на Филов, Рибентроп, Чано и японския посланик в Берлин. Присъстват пълномощните министри на Унгария, Румъния и Словакия.
След церемонията се дава официален обед. В един салон на малки масички по за пет-шест души всяка – е сервирано за придружаващите делегацията лица. Станислав Балан – секретарят на царя, се пада между двама хитлеристки генерали: Йодл и Боденшац – началник на канцеларията на министъра на авиацията. По време на обеда връчват на Боденшац телеграма. Той нагласява монокъла, хвърля ѝ поглед и усмихнат до уши, я подава на Балан. От военното командване в Румъния донасят, че точно в 12 часа войските са преминали Дунава и са се отправили към Кулата. От устата на Балан се изтръгва едно спонтанно: „Shade!“ Генералите като ужилени скачат: „Защо жалко? Нима сте от тези, които съжаляват, които са против?“ „Аз съм юрист, господа, заоправдава се Балан.
Съдбата да закъснеем
Така подписахме пакта в 13.30 ч., вие сте влезли в България в 12 часа. Жалко, че такова голямо събитие почва с юридическа нередност.“
Географското ни разположение на важен геополитически кръстопът ни лишава от възможността спокойно да маневрираме и да приемаме най-изгодните и разумни решения. Влизането ни в Тристранния пакт и с този акт във Втората световна война не прави изключение. На пръв поглед това решение изглежда естествено, изгодно и логично, обаче никой в момента не е могъл да предвиди крайния резултат от войната и затова влизаме в хазартна, непредсказуема ситуация. Царят явно схващал опасността и се опитал да бъде неутрален, но Хитлер в ламтежа за нови земи и световно господство бил неумолим и безпощаден – на всяка цена искал да влезе в България.
От дневника на Филов ясно се вижда, че бил германофил и решен, каквото и да стане, да бъде верен на германската кауза.
Костадин Тр. Костадинов
