Димитър Паничков
Димитър Паничков е роден около 1810 г. в Калофер.
Първо учил в Калоферския манастир, после малко гръцки в Пловдив, след което чиракувал в Карлово. При едно къпане в местната река за малко да се удави. Тогава си повредил ушите и тъй останал до живот. С баща си, който бил абаджия, заминал за Цариград и се занимавал с шивачество. Върнал се в Калофер, станал майстор и отворил свой дюкян. Оженил се за Велика, сестра на Недю Начоолу. Вдигнал къща, но объркал сметките и потънал в дългове, шуреите не искали да му помогнат.
Една сутрин рано, през март 1858 г., без да се обади някому, оставя младата си невеста и със 150 гроша и торбичка на рамо се присъединява към десетина калоферци и карловци, които отивали в Цариград. В султанския град взеа 300 гроша (калоферска вересия) и с параход потегля за Ерусалим. В Божи гроб се впечатлява от издълбаните имена на хаджиите по меките камъни на черквите. И той издълбава своето до това на калофереца Иван Трифонов. Станал хаджия, завърнал се в Цариград и пак се заловил с иглата, но абаджийският занаят не го влечал. Започнал работа в печатницата на Драган Цанков, която се намирала под храма „Сен Бенуа“ на Галата. От март 1859 г. Цанков започнал да издава вестник „България“, който пропагандирал идеята на унията, за присъединяването ни към римо-католическата църква. Освен че работел като печатар, Паничков разнасял вестника на абонатите. Бързо усвоил тънкостите на занаята и санал фактор (ръководител) в печатницата.
Времето показва, че българският народ не приема съюза с Римската църква и не желае да бъде част от католическия свят. Уморен от борбите, финансово разорен, Цанков се прибира в родния си Свищов и става чиновник в паспортната служба. Печатницата си продава на Паничков за 40 000 гроша, който от Галата я пренася през Златния рог на Фенер, в метоха на българската черква.
Църковните настоятели му обещали, че няма да плаща наем и че еснафите щели да му дадат помощ 10 000 – 15 000 гроша. В метоха Паничков държал три стаи. Поел печатането на списание „Български книжици“, редактирано от Тодор Бурмов, както и издания на Петко Рачев Славейков и Никола Михайловски. В празничните дни Паничков пеел в черквата. Колкото и да се стараел, печатницата му работела на загуба. Еснафите не дали обещаната помощ, а черковният епитроп Димитър Добрович от Сливен, почнал да иска наем за стаите и все гледал да го изпъди от метоха. Паничков симпатизирал на униатите, но после се отказал, започнал активно да участва в църковната борба срещу гърците.
Той напечатал една брошура против турското правителство, защото не бранело „верните си поданици, а ги под стрекавало да стават католици“, и – друга брошура против папата и католическото духовенство, „което не било за права вяра и искало да грабне в ноктите си българския народ“. През април 1863 г. бил арестуван и и задържан за седем месеца в затвора Паша Капия, след което го заточили в град Мосул, на река Тигър, Мала Азия. Станал слуга на управителя Толха ага. Това му помогнало да си изготви план за бягство. Един ден Толма хан излязъл на обиколка из поверения му район. Паничков използвал случая и за пет дни стигнал пешком до Трапезун. С руски параход стигнал в Керч, и оттам през Азов, Одеса, Акерман, Комрат, Кубей, Болград и Галац. Паничков пристигнал по живо и здраво в Браила през коледните пости.
През 1864 г. Паничков отворил кръчма и гостилница на улица „Брашованилор“. По това време Христо Ваклинов от Казанлък имал печатница в Браила, зестра на жена му, но се развел, върнал машината, а буквите заложил у Шварман – евреин дрехар. Паничков купил от него буквите, а печатарската машина от търновеца Пантелей Кисимов. Приютил печатницата в порутена сграда в двора на черквата „Св. Петър“. В празниците той пеел с учениците в църквата. Черкували се чисти българи и повлашени българи. Свещениците били от тяхната среда. Те завиждали на сладкогласното българско пеене и изгонили от храма Паничков и учениците, като заявили, че Браила е румънска земя и това пеене е забранено. Над 150 души българи подписали молба до правителството в Букурещ да се разреши пеенето и да се отпусне помощ на училището. На Връбница 1865 г. дошло разрешението. Зарадвали се всички българи. На празничното отбелязване на Великден българите запели от лявата страна. В същото време власите запели, но още по-силно, за да ги заглушат. Българите викнали с все сила. Един влах Ангел Басера притичал до Паничков и почнал да го гони от църквата. Той грабнал книгата от ръцете му и я хвърлил на пода. Българи и власи се сборичкали. Дошла полиция и арестували Паничков и със стражар го изпратили в Болград. Влиятелният д-р Иван Селимински гарантирал за него и след седмица Паничков се прибрал в Браила. Скоро пристигнала и съпругата му.
През ноември 1867 г. Паничков дапочнал да печата вестник „Дунавска зора“, вестник на „волните българи“. Редактор и издател е Добри Войников. Работата потръгнала и Паничков почнал да взема млади момчета и да ги обучава на типографския занаят.
През декември при него започнал работа Христо Ботев, който бързо станал словослагател и като цяло добил добра техническа подготовка за редактор на вестник.
Бързо печатницата на Паничков става средище на българите в Браила. Няма хъш, войвода, българин да не е намерил хляб и подслон при него. Евгени Волков в биографията на Ботев (1921 г.) пише: „Румънците се бяха наплашили от волонтири (доброволци) – българи във Влашко и никой не ги прибираше, нито приказваше с тях и щом се покажеше някой хъш: „върви при дядо си хаджи Паница – вашенци са всички при него, той ще ви храви.“
В неговата „кошара“ добре дошли са и руските социалисти-нихилисти Алексей Шапченко (по препоръка на Ботев работел в печатницата), Петровски /Владимир Серебренников и прочутият Сергей Нечаев.
Използвайки близкото си приятелсто със секретаря на турското консулство „ерменеца Николаки“, Паничков снабдявал емигрантите – българи и руснаци с турски пътни тескерета или сръбски паспорти. Руснаците осъществявали чрез Паничков връзка с Англия през град Дувр, откъдето получавали „Колокол“ и други задгранични издания. Често пъти Паничков ги пренасял заедно с други „тайни писма“ в Одеса, като оставял за свой заместник Киро Тулешков, учил занаята при него, после е директор на Каравеловата печатница, след това на Болграската, а след Освобождението – няколко години и на Държавната печатница. Руската полиция търси Нечаев и другарите му навсякъде, където е можело да се предположи неговото пребиваване. На Балканския полуостров бил командирован майор Николич Сербоградски. Руснаците надушват, че групата е в Браила и обявяват 4000 рубли награда, който ги издаде. Един свещеник от Браила – Тодораки, дълго увещава Паничков да ги издаде и вземе парите, но той отказва.
През 1868 г. Паничков започнал да издава вестник „Хъш“ –малък лист за големи работи“.
В списването му участвал Светослав Миларов. Отличителното при него е, че помествал най-актуалните новини от Европа и света, взети от немски вестници. Големият национален румънски вестник „Телеграфул“ ги обнародвал след 3-4 дни. Босоноги еврейси вестникарчета бързо го разпродавали и носели пълни шепи с гологани. „Хъш“ много се харчел. Тайната на успеха се криел във факта, че влакът от Немско (Германия). първо пристигал на гара Барбои, под Браила и после отивал в Букурещ. Всеки ден, привечер Паничков отивал на пазаря, вземал хляб и «артисала евтина риба – до сутринта тя щяла да се развали – турял я в казана, обварявал я, кога със сол, кога без сол – и хъшовете се нахраняли».
В 1870 г. Паничков печатал вестник „Хитър Петър“, а от 10 юни 1871 г. „Дума на българските емигранти“, редактиран от Ботев. Последният брой 5 на вестника излязъл на 5 август с. г. и спрян поради липса на пари.
В 1875 г. по настояване на Ботев Паничков започнал да печата сатиричния вестник, редактиран от Стоян Заимов, само да не стои без работа и да има препитание. На следващата година издавал „Възраждане“, редактиран от Тодор Пеев, Светослав Миларов и Иван Драсов. През бунтовната 1876 г. Паничков пренесъл печатницата си в Плоещ, където Иван Кършовски печатал румънския вестник „Орел“. По врее на Руско-турската война тук била Главната квартира на руската армия и Паничков почнал да им прави дребни печатарски услуги. Наел се да отпечата книгата на капитан Райчо Павлов „Закон за българските войници“, но не я довършил.
За кратко се установил в Гюргево, но когато руснаците минали Дунава, пренесъл печатницата си в Свищов.
Надеждата му била да печата всички книжа на руската армия. Но руснаците имали лека ръчна преса и си печатали всички необходими книжа и един ежедневен бюлетин „Летучий военний листок“, за когото наели Стефан Недев от Стара Загора. Паничков твърди, че нищо не спечелил, но според авторитетния историк на печатното дело у нас Стилиян Кутинчев, той почнал доброволно да помага на Стефан Недев за набор и печат на част от книжата.Спечелил симпатиите на руснаците и те започнали да му възлагат поръчки и често го „обсипвали със щедри подаръци“. След като напуснали България, военната преса била оставена в Свищов и отпосле подарена на Паничков, чрез тогавашния свищовски окръжен управител Тодор Джеров, а по-късно директор на Държавната печатница в София (1903 – 1906).
В Свищов Паничков подновил издаването на „Хъш“, „Дунавска зора“ и „Хитър Петър“, но без особен успех.
Вестник „Дунавска зора“
Печатал календарчета, листовки и малки хумористични и църковни книжки.Заболял и се лекувал цели пет месеца в Букурещ. Купил си къща в Свищов, като вземал пари с лихва, но не смогвал да върне заема. Продал къщата и се разплатил. Усилила се отдавнашната му глухота, натиснали го и други недъзи, които възрастта донесла. В писмо от 23 октомврри 1897 г. до свой приятел Паничков пише: „На старини останах от децата си да искам гологан. Диря пари назаем да си купя очила и пощенски марки. Веч на дочувам и не виждам. Ревматизмът в дясната ми ръка ми пречи да пиша, па едва държа набодка (вилица) и лъжица. Помоли Тодор Пеева, стопанин на печатницата Свобода, да ме приеме в нея да мета или пък да нагледвам работниците. Да бих могъл и колело бих въртял. Ако там се не посрещне, поговори с Кира Тулешков, бивший управител на Държавната печатница…“
Петко Рачев Славейков
Преди да закъса толкова много със здравето Петко Рачев Славейков му казал, че може да му отпусне някаква пенсийка, но Паничков отговорил, че още може да работи, „пенсията да остане за по–сетне“. В 1889 г. Народното събрание определило на Паничков 1800 лева годишна пенсия, но търновският народен представител Градинаров осуетил това. През 1890 г. била отпусната на Паничков пенсия 300 лева годишно, но от 1 юли 1896 г. му я отнели, защото сметнали, че не спадал в категорията на поборниците. Към неволите се прибавила още една – починала съпругата му Велика. Паничков имал един син Асен и две дъщери Петрана, която била учителка и рано починала и Съба. От 1890 г. Асен поел ръководството на печатницата, която кретала до към 1912 година. След това Асен я затворил и започнал работа като работник в печатница „Искра“ – София.
Затиснат от тежка мизерия, Паничков прави още един последен опит да напомни на властниците за своето съзидателно депо – подготвил цяла армия от печатари, вдъхнали живот на над 120 книги, без вестниците и списанията, хранил е днешните управници, жена му ги е перяла, тичал е по народните работи, като не е жалил ни труд, ни средства, ни здраве. Със сърце, напоено с мъка, Паничков се обръща с трогателно писмо към Стоян Заимов, един от силните на деня:
„Свищов, 8 октомври 1902 г. – от Дедо х. Паничков.
Почитаеми Господине С. Заимов,
Дръзнах да Ви поздравя простодушно, знайте ма дядовата престарех вече и съвсем углушах, не чуя никак вече, трудил съм се доволно за народът си.
С това Моля Почитаемий Г-не, и пак моля, бъдете добри за мене на стари години да помолите Г-да Представителите за дано удобрят прошението, което вервам да ста получиле от Г-на Н. Геновича, в това мое прошение излагам по нейде заслугите ми и сегашното си бедно положение, което ката видат можат да ми отпуснат една приятна пенсия с която да можа да издържам останалите си дни на старини, е че колко ли месица има да саществувавам. Народа нема много да загуби, ако благоволи да ма зарадва на стари години! – знаете печатницата ми застаря повече от мене, младите печатари ма конкурируват, се пак аз очаквам като разслабление. На Овчия купел – и тъй гледам пенсиите, че има некой незаслужиле, а охолно ги получават, а пак по окупацията на русите печатих нещо до 10 хиляди рубви, нима е (яд) чи низимах нито 10 пари, а ми евтино печатих и ся разболях та ликувах ся в Букурещ 6 месеца, а като са завърнах, русите заминали за Сан Стефано, кондрактите беха оставиле на Градския Съвет, като ги потърсих, отговориха ме, че ги дале на губернатора, и са изгубиле. Попитайте Г-на Васил Манчов или Н. Геновича, те знаят това мое испатвание – че с кондракт ги печатих (документите) евтино в печатницата си, а пак разноските 320 л. на месиц – сеги Страдам!!!“
Писмото говори много. Явно Кутинчев или е подведен, или е видял с много розови очила отношенията между Паничков и руснаците. Явно е, че той е имал договор с тях, извършил е услуги за 10 000 рубли и накрая не е получил нищо, само се е поболял. Излиза, че и градските управници на Свищов са проявили немарливост – погубили са или умишлено са скрили важните документи, за да не заплатят дължимото на печатаря, завършил живота си в пълна мизерия – петимен за 1 лев.
Кратко пояснение: Васил Манчов (1823-1906) е роден в Свищов. Учил в Букурещ и Цариград. Заточеник. Дълги години учител и помоник директор на Народната библиотека в София.
Никола Генович (1835-1912), роден в Свищов. Учил в Цариград. Преводач в турското Министерство на външните работи и цензор в Министерството на просветата. Редактор на вестник „Турция“ и „Дунавска зора“. Български дипломатически агент в Цариград.
Житейските мъки на заслужилия труженик на нашето Възраждане свършват на 5 февруари 1909 г. в един часа след пладне. Погребан е на другия ден.
Печатарското съсловие в Свищов спряло работа. Печатари и словослагатели поднесли хубав венец на покойника. Участвали и учителите с учениците от горните класове на Търговската гимназия, а в черквата „Преображение Господне“ присъствали и ученичките с учителите на девическата гимназия. Директорът на Мъжката гимназия Павел Малеев казал реч, в която накратко описал живота и делото на Паничков.
Съобщение за кончината на Паничков публикува свищовския вестник „Ратник“. Приятел на стария печатар пише: „Другаде не срещнах ни думица писано за дядо Паничков. Поне неговата смърт не подсети онези, които някога, бедни, намирали подслон в квартирата му в Браила и залък хляб – на трапезата му, а после заботяли, да кажат две думи за него. И столичните вестници , които надълго и нашироко описваха и най-обикновени и никому не потребни, а често и доста скандални случки – не оповестиха поне смъртта му“.
Боян Драганов
