Пламена Стоянова, историк: Защо не всички мюсюлмани си връщат имената след 1989 г.

– Направили сте проучване какво се случва след 1989 г., когато насилствено преименуваните турци и роми в България могат да си върнат имената. Вие сте родена през 1979 г., с какво ви заинтригува темата?

– Бях IV курс студентка, когато попаднах на публикувани архивни документи за насилственото покръстване на българите мюсюлмани по време на Балканските войни. Дори не знаех, че нещо такова изобщо се е случвало в периода 1912-1913 г. При това като официална политика на Царство България и с помощта на Българската православна църква. Няколко години по-късно, когато вече подготвях дисертацията си за ромите в годините на социализма, темата се появи отново, защото циганите мюсюлмани също са преименувани. Към случилото се с турците проявих интерес едва преди 2 г. след представянето на един сайт с фотографии от т. нар. Възродителен процес. В дискусията се изказаха хора, които помнеха събитията от 80-те и споделяха за юридическите спънки и проблеми, дори и днес, толкова години, след като им е разрешено да си върнат рождените имена.

– Повечето ни читатели помнят насилственото преименуване по време на т. нар. Възродителен процес в средата на 80-те години на ХХ век. С какво е по-различно то от останалите, провели се също през ХХ век?

– През 80-те години всъщност е кулминацията на една последователна политика, провеждана от десетилетия. Властите преименуват първо по-малките групи мюсюлмани като помаци (60-те и 70-те години) и роми (60-те и 80-те години), а най- многобройните – турците, са оставени за края – 1984.

По-различното е, че при предишните преименувания на мюсюлмани в България всъщност е имало и покръствания. През Балканските войни българите мюсюлмани не само са преименувани – те са покръстени и са принудени да отхвърлят исляма.

След Втората световна война обаче комунистите проповядват атеизъм и не се интересуват от смяна на религията. Затова се опитват да заличат всички религиозни белези на исляма – забраняват шалварите и фереджета, преследват обрязването на момчетата, затварят турските училища, докато в един момент сменят имената и изобщо отричат съществуването на малцинства в страната.

Другият различен момент е, че до средата на 1984 г. не са правени опити за преименуването на турците в България. Имената на българите мюсюлмани са сменяни многократно, на ромите в годините на социализма – два пъти. Но преименуването на турците, живеещи тук, е нещо напълно ново и за голяма част от тях неочаквано.

Освен това насилственото преименуване на турците се случва много бързо и в пълна конспирация. Докато при българите мюсюлмани и ромите това се прави в рамките на няколко месеца, дори години както е при ромите, то при близо 800 000 турци всичко приключва за по-малко от 3 месеца. Разчита се на шока, а военните блокади са с цел минимални протести и колкото се може по-малко жертви.

– Какво е да ти сменят името, и то насила? Практикувало ли се е някъде такова нещо?

– Това е опит за асимилация и изтриване на идентичност. При ромите властта говори за „приобщаване“, а за българите мюсюлмани, че са насилствено помохамеданчени. За турците властта твърди, че не са турци, а насилствено приели исляма българи, които са изгубили през поколенията спомена за това. И сега трябва да се „възродят“ като част от българския етнос.

Преименуванията и изселванията са използван метод в различни исторически периоди и при различни държави. Такава политика на смяна на имена има на Балканите, включително на българи в съседни държави преди Втората световна война. В годините на световния конфликт пък има заграбени полски деца, преименувани и отглеждани от немскоговорящи семейства. Но до момента никъде не съм срещала смяна на имена на надгробни паметници, както се случва у нас.

– Още на 29 декември 1989 г. на специален пленум на ЦК на БКП е решено рождените имена на мюсюлманите в България да бъдат възстановени. Вашето проучване показва, че изненадващо не всички избират да си върнат имената, а много  отлагат това свое решение. Защо?

– Политическите промени през 1989 г. предизвикват еуфория – някои хора са пълни с надежди, но други са наплашени и предпазливи. И това с пълна сила важи за някои от насилствено преименуваните. Много от тях дълго време не вярват, че режимът наистина е свален и политическата ситуация е трайно различна. Някои от високообразованите в разговор признават, че са се страхували да не загубят работата си, тъй като това вече се е случило с някой от семейството им.

Оказва се, че процедурата по връщане на името не е толкова лесна. Трябва да се мине през съд и за конкретните хора да гарантират не роднини, а някой от български произход. На много от потърпевшите са унищожени документите за раждане и това прави нещата сложни. Тези, които успяват да ги скрият и съхранят, са с облекчена процедура, но те не са толкова много. При преименуването са унищожавани дори медицински картони заради мюсюлманските имена, а какво остава за документи за раждане.

Част от изселниците в Турция не са си върнали имената. При пристигането си там, те  получават турски документи с рождените си имена и така имат валиден турски паспорт. Но не минават през съдебна процедура за връщането на старото си име в България. Така техните валидни документи в България са с българско име и дълго време остават такива, защото не се прибират тук по какъвто и да е повод. Особено ако цялото семейство се е изселило.  А и не желаят да се занимават с излишни процедури. Ето какво каза един от интервюираните изселници в турския град Такирда: „Как можаха навремето за една нощ да ни преименуват, а сега, за да си върна името, трябва през съд да мина, че и пари да давам! Ами не, няма.“

Има и група от хора, които смятат, че запазването на българското име е удобство и че така ще бъдат по-малко дискриминирани. Някои известни журналисти например избират да запазят българските имена и това е тясно свързано с професионалните избори, които правят. Такива случаи има и в академичните среди.

Историите са всякакви, а нюансите многобройни. За съжаление е трудно да се изчисли какъв процент не си връщат старите имена. Мнозинството ги връща – дали веднага, дали след време, но го прави. Други обаче избират да запазят българското име. Мотивите са лични и всякакви, а интервютата показват, че по тази тема решенията в едно и също семейство може да са различни. Например бащата да си върне майчиното име, а децата не, и обратно. Това може да раздели на лагери едно семейство и понякога предизвиква конфликти. В други случаи напротив, членовете на една фамилия се отнасят с разбиране към решенията на другите и това не пречи на отношенията вътре в семейството.

Да не забравяме и смесените бракове. Родителите преценяват какво е по-доброто за децата.

– В подготовката на изследването си сте ползвали архивни документи, но сте правили и  интервюта. С какво чувство разказват хората за събитията? Какво мислят за нас, които сме мълчали?

– Смяната на имената и изселването са травматични събития за тези хора. Огорчени са от държавата, но няма истинска обида към останалите българи. Все пак помнят тогавашната система и колко сложно е да се реагира в онези години. Помнят военните блокади, бързината и конспирацията по време на тези събития. В някои от историите се вижда, че българи са помагали с каквото могат на своите съседи, колеги, приятели. Така че някава подкрепа от българите при определени обстоятелства има. Не достатъчно, че да се предотврати станалото, но все пак.

В разговорите ми с турци от България, които живеят отдавна в Турция, виждам много топлина за България. Тя е съществена част от тяхната идентичност. Макар да осъждат насилствената смяна  на имената и случилото се след това, те продължават да говорят с носталгия за родните си места. Изселилите се в края на 80-те, които тогава са били в активна възраст, сега са пенсионери и някои от тях избират да се завърнат в България. Върви такъв процес. Същото не може да се каже за техните деца, израснали и оформили се като личности в друга държава. Но част от възрастните се връщат – за постоянно или за няколко месеца от годината, но се връщат.

Ема ИВАНОВА