И вълците обичат музика

Открай време железурци, така в Шопско наричаме жителите на витошкото село Железница, са прочути музиканти. Там всеки втори мъж свири на гайда, кавал, тромпет, кларинет или в краен случай думка на тъпан. Точно за тези им способности те всякога са търсени за годежи, сватби, кръщавки и други увеселения.

Преди петдесетина години четирима от тях свирили на сватба в съседното на Железница село Долни Окол. Ракията се случила пивка, виното резливо, булката хубава, та музикантите имали желание да свирят от душа и сърце, и затова свирили няколко часа над уговорката.

Късно вечерта получили платата си, сложили инструментите в торбите и потънали в нощната белота на Плана планина. Снегът скърцал под стъпките им, студът смразявал дъха им, скоро ледени висулки се провесили по веждите и мустаците им. По едно време откъм Витоша се спуснал полудял вятър, грабвал снега от клоните на дърветата, хвърлял го в очите на среднощните пътници, трупал преспи пред стъпките им, накарал ги да търсят по-тихи места за ходене. Така се отклонили от пътя. Когато вихрушката позатихнала, наближавало полунощ. Тогава се зачул протяжен вълчи вой.

–           Сега я втасахме! – рекъл тъпанджията бай Стойно. – Тия бесове надушат ли ни, съвсем ще оплетем конците!

А вятърът подухвал в посока на вълчата напаст и скоро глутницата подушила цървулите им. И ето ги. Явили се десетина с изплезени езици. Водела ги яка вълчица, гладна и бесуваща. Музикантите забързали още по-чевръсто. Забързали след тях и вълците, тракат със зъби и ръмжат.

–           Стойно бе, почвай да биеш тъпана, та дано се уплашат тия поразници, иначе само дрипите ще ни се чернеят по тези голи чукари!

Думнал Стойно с тъпана, вълците спрели вървежа си, наредили се кръгово, па клекнали на опашките си и се вслушали в ритъма на думкането. Разбрали злополучните музиканти, че тъпанът ще им помогне и, за да скрият страха си, засвирили всички. Подкарали мелодията: „Ела се вие, превива, мома се рода прощава”. Леела се мелодията сред зимната пустош, музикантите крачели в такт с песента, а вълците ги следвали и тракали с челюсти. Гладни били зверовете, но свирнята им харесвала, та вдигали глави към небето и виели страховито. Едва някъде след полунощ несретните железнишки музиканти съгледали черен силует на изоствена кошара, възвили към нея и бързо се вмъкнали под стряхата ѝ. Веднага бай Стойно се заел вратнята да затвори, но тя отдавна била откачена и изгорена, и по тая причина вълците наклякали на входа и отново засвяткали с очи и затракали със зъби. Нямали музикантите друг изход и пак надули свирките. А вълците вият пред кошарата и чакат музикантите да се изморят, та да си направят угощение с тях. До угощение обаче не се стигнало, защото дошло утрото. Хищниците се уплашили от идващия ден и се запътили към Сульови кошари, където очаквали да залъжат глада си с някое бездомно куче.

Въпреки че било разсъмнало, музикантите продължили да свирят, защото в страха си били загубили представа за време и пространство. Чак когато овчарите от околните кошари завикали срещу глутницата, музикантите се измъкнали от навеса и поели по живо, по здраво към родната мила Железница.

Никола Стоянов