Дедите ни…

Дедите ни – в отвъдното икони

с брадите бели, морните очи,

с поуките, повелите изконни

на челото им кръста чист гори.

Пребродилите мрака на земята

и с пот, и вяра, с мъничко късмет,

все вплитали в косите на зората

мечтите си за труд и берекет.

С молитвата на „Отче наш” добра,

на къшеи – те плътта, пшенично бяла,

горещото ухание на хляба,

разчупвали на българска софра.

След кончината коленичел вятър тъжен,

люлеел в пазва мъртвата душа,

а костите и бели в хумус тъмен,

заспивали – човешки семена.

Той – генът на кръвта живеел вечно

бил и в утринна роса, и в слънчев ден,

във виното от гроздовата вена,

отпил живот за моя род, за мен.

 Ема Пенчева