Превърнах се на чучулига – и излитнах в небесата.
Под мен градините обширно се разстилаха.
На синята река се виеше змията,
под слънцето капризно заискрила.
Но облаче – дихание на ангел – ме застигна.
Перата ми покри с прозрачна влага.
Дочух как петел изкукурига
и отдалеч съзрях червените му шпаги.
Небето беше синьо, реката – също синя.
И синевата ме опи с омайното си вино…
Усетих как сърцето ми залива синевата,
как кротко зрее синева в душата ми –
и как възторг се ражда в нея безсловесен…
Запях сред синевата най-синята си песен.
Ирина Александрова
