Беше преди ковид паднемията. За първи щях да отида при моите внуци в Монреал, Канада. Синът ми Филип ме помоли да набера от дърво едно пликче джанки и те да бъдат най-скъпия български армаган за рождения му ден на моя внук Филип – младши. Да видел той какви сладки зелени джанки е брал в детството си баща му в софийския квартал „Лозенец“. А не като онези в супермаркета в Монреал с размер на пъдпъчи яйца и с неопределен вкус.
Избрах най-сочната джанка в моя квартал „Редута“ и напълних един плик. Който съсед минеше, разказвах му охотно за какво са ми джанките и всички се дивяха, че не ги бера за ракия или компот, а са армаган за Канада.
По принцип Канада има забрана за внос на хранителни продукти. Ама джанките какъв хранителен продукт! Занесох ги безпрепятствено. След 12-часовия полет те станаха „златни”.
Когато подадох на малкия Филипчо плика с българските джанки, той облещи очи и бързо пъхна един зелен едър плод в устата си. Зарадва се на българските джанки, повече отколкото на бонбоните дори. После дълго си говорихме за България, за дърветата с джанки в квартала и онази чудна детска игра да ги береш още зелени, да ги ядеш лакомо и после да не можеш да си „вържеш гащите”, както викаше баба ми.
На следващия ден Филип-младши имаше рожден ден. Събра приятелчета, които за моя почуда му дадоха пари вместо подаръци. Така се правело в Канада. Добре – рекох си, измих една купа с български джанки и я сложих на масата. Дечицата с канадско поданство, които всъщност бяха две братчета алжирчета, едно мароканче, индийче, русначе и само едно истинско канадче от Квебек, зяпнаха и лакомо се нахвърлиха. Забравиха за тортата и другите почерпки. Трудно им беше да произнесат на български „дж-а-н-ка”, но и това стана. А моят рожденик беше особено горд с донесената от баба му българска почерпка.
Е, след като им омръзнаха джанките, започнаха да се замерват с тях, но и това влиза в играта и в магията на детството.
Жени Веселинова
