Страдалци за България

Общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г.

Есента на 1876 година

Съдбоносната за българите 1876 г. е изпълнена с много величави страници на епични и неравни битки за свобода на отечеството с господстващата Османска империя; с вълнуващи, непомръкващи примери на героизъм и саможертви пред лицето на тираните, както, за жалост, и с не малко случаи на предателства и съглашателство с поробителите… Тази незабравима година е белязана и с много страдания и мъки за хиляди наши сънародници в опожарените и разорени въстанали селища, други прокудени от родните си места; с множеството опити на български обществени дейци от различни течения да запознаят външния свят с непоносимото положения на българите, стенещи почти пет века под чуждо владичество, с техните усилия да отхвърлят чуждото господство и със справедливата им кауза за свобода и независимост.

Известно е, че след потушаването на въстанието в България и обявяването през месец юни на Сръбско-турска война, хиляди български патриоти се отправят за Сърбия, формират свои чети и активно участват в битките с османската армия, с надеждата да навлязат в България и да продължат отново въоръжената освободителна борба. Но след неблагоприятното за Сърбия приключване на войната през есента на 1876г. българските доброволци биват брутално изгонени от нейната територия почти голи и боси – по „една само ризица“ – според техните собствени думи, и мнозинството от тях се отправят към Румъния, за да търсят препитание и спасение пред настъпващата зима. За техните мъки и страдания по онова време се знае твърде недостатъчно и се пише много рядко. Затова по повод 150-годишнината от тези събития в следващите редове ще открехнем страничка от трагичното положение, в което са изпаднали голяма част от тези поборници-родолюбци, като използваме документални свидетелства от непосредствени свидетели и съвременници на случващото се през трудните за тях последни месеци на знаменитата 1876 г.

Така още на 2 ноември в едно писмо на Българското человеколюбиво настоятелство в Букурещ се посочва, че не стотици, а хиляди техни сънародници, придошли поради събитията в Румъния, се намират в „крайно бедствено положение: голи и гладуващи“. Не малка част от тях били тъкмо завръщащите се от Сърбия български доброволци. Злощастното си положение група от тях, установили се в гр. Крайова, сами разкриват в едно свое писмо от 12 декември до сънародника си ген. Ив. Кишелски, по това време пълномощник на руски благотворителни и други институции, намиращ се също в Румъния. Ето част от разказа им: „Ний долоподписаните, като ся известихме, че ся нахождате из Романия… ний, няколко голи, боси и гладни българе, отделени от другарите ни, с които заедно ни съблякоха нашите събратия сърби в Кладово до една само ризица и ни испратиха като най-ничтожни и по-долни от псета, тук в Романия.

Дали са надявахми на нашите събратя сърби да ни посрещнат и испратят тъй!  Та сме оставили най-драгите си: родители, братя, сестри, жени, деца, търговия и училище, и сме взели на очите си най-страшните опасности на животът си, догде преминем от Турско през границата за в Романия, а оттук за в Сърбия; и напоследок… да ни оставят в такова положение и да ни пратят тъй в Романия, гдето ромънското правителство, като ни видя в такова положение, самни ся да не би да сме хора злодейци и по-скоро ни распръсна, за да си търсим работа. Но знайте, че сега е зима и не можем да намерим работа; от глад и студ ще измрем, както умряха троица. Затова … Ви умоляваме да вземите във внимание, за да помолите Благотворителните общества да запишат всичките ни потребности, за да можем по-леко да преминем зимата. И да помолят ромънското правителство да ни дозволи, за да са събираме повече души в един дом, та да можем по-икономически да са препитаваме.“

Писмото на доброволците изгнаници е подписано от 26 души, произхождащи от различни краища: Георги Михалев от Търново, Тодор Руфатов от Русе, Нетко Николов от Сопот, Яни Каракашев от Годлево, Христо Николов от Копривщица и т. н.

Все по същото време друг съвременник – А. Петкович, пак в гр. Крайова, където явно се насочвали мнозина от идващите от Сърбия български ратници-патриоти, потвърждава тяхното жалостно положение. В писмо от 14 декември до Хр. Т. Стоянов, виден български общественик, по това време пратеник на Московския славянски комитет във връзка с формирането на българските доброволчески отряди в Сръбско-турската война, той го информира за постоянно прииждащите в Крайова български доброволци от Сърбия, които били подпомогнати от Христо хаджи Данилов, един от родолюбивата тамошна българска фамилия хаджи Данилови. „г-н Христо досега поддържа момчетата, но тия сначало бяха по-малко (около 25), сетне ежедневно по два-троица, боси, голи, обирвани връщаха ся из Сърбия  и числото им дойде до 40 момчета,… Вчера пак дойдоха още 10-на, положително голи и боси, на които купил 10-на пара [чифта] опинци, сичките сега стават 50-на момчета. На всяко едно момче харчи са в ден по 40 бана… Кроме това за квартиру, опинци и т. н. излазят още 4-5 франга. Г-н Хр. хаджи Данилов дал е до сега 500 франга; а днеска толко получи от дяда владика [българският владика в Букурещ Панарет Рашев, председател на Человеколюбивото настоятелство] 250 фр., които бяха обещани… Дядо владика забележава в писмото си да харчат тие 250 фр. по-економно, защото пари няма повече…“

По-нататък в този красноречив документ авторът му отправя гореща молба към Хр. Стоянов – „ако са можете да направите некак си, за да са поддържи макар существованието на тие несчастни боси и голи българчета!… Много нещо тежко, жалостно и наконец срамотно е  да оставиме тия хора без поддержка и да гледаме какво са мъчат и ще умрат от студ и глад. На тие слова може да каже всекий „и здравий може да умре от студ и глад, а не можат да заработает за себе си парче хляб.“ Това е истина, ако да беше времето летне, а не зимне… човек в чужда земля, не знае езикът, нема занаят, никой и го не поглежда. Истинал, изнурен, гладен, бос, гол, оборван, пребива са натам, насам, той с една реч изнурен и нравствено и морално и душевно, заболевает, отива в болницата и той пропада. Сега има тука 3-ца болни, в Т. Северин, когато аз минах имаше 4-ма болни, да и на здравите жалостно е да погледаш!!…“

Такава е печалната участ, в която изпаднали десетки и стотици български патриоти-поборници, доброволни участници в Сръбско-турската война, с мисълта, че се бият и за свободата на своето отечество. Този непосредствен разказ на съвременници – очевидци се повтаря и по-късно в пространно писмо на самия Хр. Т. Стоянов от 8 февруари 1877 г. до Иван С. Аксаков, вице-председател на Московския славянски комитет. И в него авторът съобщава, че в Турну- Северин и в Крайова се намирали множество български доброволци „гладуващи, голи и боси… и в най-плачевно състояние…“ Като че ли и за всички тия гореспоменати страдалци можем да отнесем думите на Иван Вазов, също съвременник и живущ по това време в Румъния, отправени към един от героите в негова популярна литературна творба – „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин!“

Злочестото състояние, в което се оказали стотици български ратници-родолюбци, грубо напъдени от сръбските власти след участието им в сръбско-турската война, е страница от голямото българско страдалчество през 1876 г. Малко по-късно мнозина от тези мъченици ще се впишат в редовете на Българското опълчение и отново ще проливат кръв и ще полагат кости в предстоящата решителна битка за освобождението на многострадалното си отечество. А тежката им участ през последните месеци на 1876 г. не бива да бъде забравена, а трябва да бъде по-подробно проучвана и припомняна на всяко българско поколение, защото е неделима частица от националната ни история.

Проф. Николай Жечев