– Вие сте част от двете ни мисии „Сини каски“ в Камбоджа през 1992 и 1993 г. Защо заминахте?
– За пари. Бях на 26, от Северозападна България, където трудно се намира добре платена работа. Семеен, с две малки деца. Нямах собствено жилище. В Камбоджа бях шофьор на бензиновоз, с който зареждах с гориво другите автомобили в батальона.
– Имахте ли някакъв опит?
– Казармата изкарах в батальон, който трябва да евакуира Генералния щаб до изнесен пункт извън София. Иначе всички минахме на двумесечна подготовка във Враца – специално за мисията. Няма да забравя имунизациите – по два-три пъти на ден ни боцкаха. А що се отнася до стрелбите с автомат, пълна измама е, че с изстреляни 20-ина патрона си вече добър стрелец. За войник от запаса това е абсурд. С една дума – подготовка беше незадоволителна.
– Какви бяха мъжете, които заедно с вас тръгнаха за Камбоджа?
– Имаше всякакви, дори следствени, които смятаха, че ще се укрият вън от страната. Повечето отиваха за парите. Войниците, които отбиваха редовната си военна служба, бягаха от тежката обстановка в поделението, от грубото отношение към тях от старшините и офицерите. Други отиваха да видят свят.
Спомням си едно момче от родопско село. Негов познат, участвал в първата мисия, му казал, че там има много готини мацки, които харесват българите. И той се беше „подготвил“ – беше си инжектирал парафин в пениса и изглеждаше отвратително. Дори проститутките не го искаха.
– Какво най-много ви шокира в Камбоджа?
– Това, че когато пристигнахме, температурата на въздуха беше 50оС, а ни дадоха родопски одеяла. Консервите бомбираха. Водата за пиене в пластмасовите бутилки само дето не беше завряла… И досега се питам кои бяха тези „умници“ в Министерство на отбраната, които ги домързя да попитат в посолството на Камбоджа у нас какви са климатичните условия там или да погледнат някакъв географски справочник.
– Имахте ли проблеми с автомобила?
– Много. Още на пристанището в Ком Понг Сом, в което беше разтоварена техниката за батальона. Акумулаторите бяха изтощени. Нямаше гориво. Единият фар не свети. По-раздрънкана кола не съм карал. Като че ли за Камбоджа бяха подбрали най-скапаните автомобили. Май единственото нещо, което беше направено, беше надписът „UN“ на борда. Лично за мене голям проблем бяха обувките. Нашите кубинки не бяха подходящи за горещините там. Добре че един поляк ми подари неговите. Те не запарват краката, а кола се кара много по-добре с тях.
– Стигнаха ли до вас онези злополучни израелски бронежилетки, предназначени за предпазване на полицаите в уличните боеве, които ви бяха изпратени?
– И аз носех такава жилетка. Но не съм очаквал, че тя няма да ме предпази от куршумите на червените кхмери. Добре че в Камбоджа дойде депутатът Иван Палчев, за да се вдигне шум за тия жилетки.
– Къде бяхте на 2 срещу 3 април 1993 г., когато червените кхмери нападнаха българския взвод, дислоциран в Пхум Прек?
– Тогава бях в Амеланг, на около 20-ина километра от Пхум Прек. Причина за трагедията е лошата дисциплина. В лагера са празнували рождения ден на едно от момчетата с алкохол. Допуснали са в района да влезнат червени кхмери. Часовият не ги е спрял. Нахълтали в столовата. Рожденикът им предложил алкохол. Те отказали и започнали да стрелят в столовата, из палатките. Резултатът е трима убити – светла им памет! Ранените бяха трима или четирима.
– Поддържахте ли връзки със „Сини каски“ от други страни?
– Моята задача беше такава, че нямах много време за контакти с участници от другите страни в мисията в Камбоджа. Бил съм няколко пъти в лагера на френския чуждестранен легион. За да вляза там, ме проверяваха основно. При тях всичко беше много по-добре организирано. Дори си водеха момичета за удоволствие. А при нас, който го удари хормона, тича до бардака.
– Според проучвания нашият батальон е бил с най-голям брой венерически заболявания…
– Да, после научих, че сме били първенци по брой заразени с венерически болести, в т.ч. и със СПИН. Причината беше ясна: ниската полова култура при по-младите, даже липсата на такава. Мнозина се хвалеха с оргиите, в които са участвали петима и повече с една проститутка. Някои не ползваха презервативи. Други получаваха такива от медицинската сестра, но те се късаха още при нахлузване – може би са били с изтекъл срок на годност. Възможно е и те да са били някаква далавера като жилетките.
– Защо останахте и за втората мисия?
– След ротацията нещата бяха други. Запасните бяха много малко. Офицерите бяха само кадрови. Подобри се и финансовото осигуряване. Преди заплатите получавахме с месец закъснение. Отидох и до Сайгон. Там срещнах много виетнамци, учили в България. Останали са с много добри впечатления за нас. Бяха много дружелюбни.
– Разкажете за построеното от българите училище в Камбоджа.
– То се намира в нещо като нашите махали. Изградено беше за по-малко от месец от дървени платна. Няма нищо общо с нашите училища. Там малките камбоджанчета се учат да пишат, четат и смятат. Преди това са били обучавани на открито. Имаше три стаи, всяка за около 20-25 ученици. Не съм го виждал в завършен вид, но съм виждал грейналите усмивки на дечицата. Жал ми беше за тях. Може би защото бях оставил в България малките си момченца и за тях се грижеха съпругата, бабата и дядовците.
– С днешния акъл бихте ли заминали на мисия в чужда страна?
– Не! Годините ми не са малко, а имам и успешен бизнес в България. Разполагам с екип от трима юристи и двама шофьори. Давам им прилични заплати и бонуси. Но изискванията ми са високи. Не търпя мързеливците и мрънкащите.
Помагам на местното читалище. Поемам разходите за облекло на танцьорите и певците. Осигурявам транспорта за участия в други населени места. Като ученик в гимназията участвах в танцовата трупа. Сега нямам време. Но обожавам изпълненията на народни песни и хора.
Търсят ме и мои познати „камбоджанци“. Плащал съм здравните осигуровки на закъсали със здравето. Помагал съм със съвети и финансово на тези, които искат да започнат собствен бизнес. На хаймани и прахосници отказвам помощ.
– Какви хубави спомени от Камбоджа останаха?
– Камбоджанците са гостоприемни. С удоволствие съм гостувал на едно семейство. Предлагат ти да хапнеш ориз. Ако откажеш, смятат го за обида. Те са бедни, но щастливи. Жените са верни на мъжете си. Ако съпружеската лоялност се наруши, мъжът може да набие жена си или да я върне при родителите ѝ. На момичето от това семейство давахме пари да ни пазарува – на тях им продаваха по-евтино.
Поканиха ни на сватбата на тази девойка. Подарихме на младоженците телевизор и 100 долара. Местните дават по 2-3. За тях и това е много. В Камбоджа младоженецът трябва да работи в семейството на булката, за да видят дали е работлив и сговорчив.
Камбоджанците са много доверчиви. Например поискаш мотор за ден-два, плащаш и ти го дават, без да ти поискат документи.
Но няма да забравя дечицата! Беден, изстрадал народ. И България даде своя принос за постигане на мир в тази далечна страна. Жалко, че за това се проля и българска кръв. Светла им памет на завърналите се в ковчези!
Емил СЕРГИЕВ
-
Авторът на интервюто през 1993 г. е офицер, преподавател във Военнотранспортното училище. Той е един от посрещащите завръщащите се от мисията и така се запознава с Петър Иванов (името е променено по молба на интервюирания).
29 май – Международен ден на миротвореца
