А на самия бряг сребрееше могъщо,
категорично стволът на
Извила възлеста снага
на зимното небе в коприната,
мечтаеше за щедрия си
сладък плод.
Сънуваше листата си
сред синевата на море и небосвод…
И – с благодарност
за минутното приятелство –
тя за из път
дари ме с красотата си.
Ирина Александрва
