И стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла…
Ал. Блок
Признаваш: вече
си остарял,
със сто болежки
и побелял.
Довчера беше
дете, сега
и от смеха ти
блика тъга.
Мина животът –
сякаш бе миг.
Не се харесваш –
с посърнал лик.
Победи – малко.
Рани – безброй.
Старите снимки –
спомени рой.
Духът ти сякаш
още е млад –
воин достоен,
но на парад.
Ордени кичат
твойте гърди
за славни битки,
но от преди.
„Ход неизбежен –
ще се тешиш. –
Тече животът:
внуците виж.”
Е, ще оставиш
плод и следа.
Бръчките – те са
малка беда.
Залъкът само
да не горчи…
„Някому мил съм” –
ти си речи
и ненаситно
божия свят
гледай възторжен,
сякаш си млад.
Иванка ПАВЛОВА
