Откровение
Предлагам на читателите моя разказ за това как открих за себе си Сава Йорданов Савов като поет. През 2001 г. събрах и издадох най-хубавите му произведения.
Прехвърлях архива си. Мярнах русенския вестник „Деница” от март 1993 г. с редактори Йордан Палежев и Константин Терзиев. На една от страниците прочетох имената на Доротея Дойчинова (1968-1992 г.) – русенската Петя Дубарова, и на Сава Савов (1955–1987 г.). Набори сме със Савов, но не съм чувал за него. В Русе ходя в два литературни клуба, на четения – никой не е споменавал това име. Сава. Как ли са му викали? Савчо, Саве, Сашо? Зачетох се. „Прераждане”, „Беше като ангел – в бяло”. Третото:
Така ми е
студено
на сърцето –
невъзможно е
да е студено
то!
Изтръпнах! Прочетох го пак. Господи, русенски поет, а не съм чул толкова години някой дори да спомене за тази разтърсваща изповед! Сълзи напираха в очите ми. Зачетох последното – „Усилия”: „Когато гледам полета на птица… ”
Отнякъде познавам този поет!
Сава. Сашо. Сашо?! Това е той! Не знаех, че е писал!
Четох и плаках, и плаках…
Милият! Когато е полетял към релсите с последния отчаян вик (научих години след това), аз съм бил на село.
Милият! Ако не беше феодализмът – който няма жителство, не може да има жилище в града, и аз щях да бъда там, щяхме да се срещаме. Познавам го от трети клас. На пионерска лагер–школа в Кранево, когато ни промиваха детските мозъчета и ни правеха духовни еничари, той с такова медено гласче, с такава топлота пееше за брезичката, че всички го обикнахме. И след пет години – изненада – в един курс на Електротехникума. Модерно! Ще ставаме нация техническа. А наследниците на номенклатурата, противно на пропагандата й – в гимназии. Ще ни управляват, ще ни съдят…
Нито аз, нито Сашо, нито един от най-близките му приятели – Димитър Чернев, а и много други не станахме техници. Просто не бяхме за такива. Само дето сме заели местата на призваните. Сашо завършил икономика.
Милият! Той сигурно е бил сред протестиращите за въздуха на Русе. Още малко да беше устоял! Щяхме да се срещнем по площадите. Помня как стискаше до болка длани след всяка несправедливост. Помня! Но защо чак сега си спомням!
Като жив е пред мен – с дълбоки и тъжни очи и с онова чувство за хумор и самоирония, присъщо на душевно богатите. Господи, защо поетите помагат на толкова хора, а когато те имат нужда, няма кой да им подаде ръка! Колко като него още не знаем! Колко си отиват, не публикували нито ред!
През 1979 г. за последен път видях Сашо. Дни преди двадесетгодишния юбилей на випуска – 24 май 1994 г. – написах стихотворение за курса. Последните редове бяха за него:
…Виновни сме пред него, зная, зная!
Че мъжката привидно груба сила
сърце ранимо в болката е крила!
Прощавай Сашо! Топлите ни думи
дано те стигнат по безкрайни друми!
Той беше толкова раним! Защо чак сега си спомням за това! Силен, гласчето беше станало бас, а душата е останала струна.
И струната се е скъсала!
Милият! Не, аз ще се опитам да изкупя вината си! Ти си нужен на хората! Ще събера стиховете ти, ще ги изпратя на приятелите…
Ще открия Митко и ще му напиша писмо (ще плачем, като се видим)…
Ох, при вашите как ще отида! Но първо още сутринта ще позвъня на господин Палежев – той е напечатал стиховете, той знае за теб сигурно.
Навън се чуваха децата от входа. Обичаха да се събират вечер и да пеят. Знаеха, че ги слушам и им се радвам. Едно от гласчетата беше… на Сашо.
Иван Кънчев, Русе
Господи!
Тебе моля,
Не благославяй
меча кръвожаден!
В безумен танц
въртяха го
безброй години
десници
силни,
хищни,
СИТИ…
И все пак не ТЕ –
а НИЕ
оцеляхме!
Звездите тази нощ
Звездите тази нощ
необичайно светлеят.
Изгубих представа за времето…
Тя лежи тихо
до мене
и ме залива
със нежност.
Дали Ние пред любовта сме безсилни
или ТЯ е всесилна
Сава Савов

