Игнат Игнатов: Родното място е каймакът на земята

На площад „Гарибалди” в столицата пием кафе с Игнат Игнатов.

Той разказва, че фамилията на майка му е от Узункьопрю и за него е вълнуващо да види родния край на предците си. Преди да поемат бежанския път, българите от региона на Одринска Тракия се радвали на заможен живот, имали българско училище и църква, а красотата на народния костюм била неописуема.

В Одринско дядото Димитър – Карамитю Симьоу бил джамбазин, личност известна като Черния Митю. Търгувал с всички – и с турци, и с българи, и с гърци. Освен стоката, зад гърба си имал 400 декара земя, при която се надявал все да се върне и повтарял на жена си Злата: „Я ке се върна па там, па там…“ За него „там“ било свещеното място.

Когато фамилията насила поела с общия керван към България, него турците го знаели и го търсили.

Наобикаляли да го хванат, оберат и обезглавят. Но той се придвижвал по свои си тайни пътеки. Където спре по нощите многолюдният керван край река Марица, той се примъквал да огледа пораженията. Заграбеното през деня възстановявал през нощта. Турците върлували безспир – отмъквали не само крави, но и ярема на каруците, затова придвижването било трудно, бавно, дори невъзможно. Карамитю обикалял с коня и нали си е джамбазин, къде открие крава или кон, впряга ги и пътуването на фамилията продължава. И все си носел скътаните златни лири.

На старците с кервана давал напътствия: да не спират, докато стигнат чифлика Текира – с името Триводици от 1934 г., да гледат за наблюдателна кула – там имало вода, от извора 1000 литра за секунда бликала.

Като пристигат в Текира, спират в края на селото. За бежанците по царски е разпоредено да им се подсигури земя и място за живеене.

„Тая нощ няма да спите – посреща ги кметът. – Взимате брадвите, правите колове и каквото заградите – ваше е.” Така родът се заселва в Триводици, Ново село и Яким Груево.

В новото си битие Карамитю приема фамилия Маджир – чужденец, Маджирови – Маджиров! На чуждото място пак си стъпва на краката. Купува коне, бричка. Да имаш бричка едно време е като да имаш мерцедес.

Но остава обладан от любов и мъка по родното място – за него казвал, че там е каймакът на земята!

Освен да се грижи за многолюдна фамилия, отпреди 9 септември дядото Маджира се забърква в политиката. Според Игнат това е по-интересно от всичко друго. Със свой приятел ходели по реките, правили гюме, отстрелвали патици. Така се сприятелява и с някой си Георги Кацаров, по-късно известен като политкомисар на отряд „Антон Иванов”. Нечие зорко око обаче заподозряло опасната връзка. А покрай лова, пушката и ловджийските кучета Маджира бил близък с полицейския началник на Пазарджик – също страстен ловец. „Да знаеш, донесъл му някой – Маджира яде и пие с вас, но храни и партизаните!”

При една наказателна акция срещу предатели трима от партизаните били разкрити, единият загинал, а след 9.IX. за това набедили Маджира, макар да се знаело, че горският стражар бил издайникът.

В мътната есен на 1944-та семейството е обявено за фашистко, а смърта на Маджира – предопределена.

„По нататък деца и внуци могат да учат само в професионално-технически училища“, жалва се Игнат. Те служат в Строителни войски. Достъп до университет няма.

Фамилията на Игнат по бащина линия е от Ростов на Дон – белоемигранти, които след ВОСР се установяват в България. Дядото – белогвардеец, полковник с две висши образования, адютант на император Николай II, командвал гвардейски полк. Брат му Николай Тарасевич някога загинал в Руско-турската война и името му е изписано върху паметника при руската църква в град Шипка. Бабата – някогашна придворна дама и красавица, 21 години по-млада, предпочела спокойствието на България пред неизвестността на Париж. След ВОСР при изтеглянето на белите офицери към Истанбул семейството тръгнало с два сандъка – единия със златните и сребърни скъпоценности, другия със сапун. Когато слезли на брега, взели най-необходимото – завивките. Връщат се на кораба след месец за багажа – нищо не заварили, следа от сандъците нямало. В Черно море някои от корабите потънали, но те имали късмета да оцелеят.

11-годишен бил бащата на Игнат, когато белоемигрантите, и те „бежанци”, се установяват в България. Може и да били аристократи, но в Текира заживели като селяни. Бащата на Игнат – Иван, е пратен да учи в Лом в агрономическия колеж. Когато по-късно се жени, избира за невяста едва 13-годишната Златка. На следващата година тя ражда първото дете – следват още пет братя и две сестри.

С роднините от се виждат чак през 1968 г., когато сестрата на баба му и две братовчедки идват на гости в България. Игнат по това време е войник, в поделението има карантина и навън не пускат никого. Отива той при старшината бай Иван и започва:

– Най-големия шаран, който си виждал, ще ти донеса, само ме пусни да си видя роднините…

„Майката на полка” излязъл разбран човек: „Бягай – рекъл, – и да не забравиш шарана!“ В Триводици се славели с големи рибарници, та получил не един, а два шарана…

Но от множеството роднини Игнат го тегли най вече към Тракия и тракийския род. Това чувство е предал и на внука си Данчо.

Двамата участват в експедицията по родните места на потомци на тракийските бежанци, която Божана Богданова – председател на тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“ организира всяка година. За разказа „Жалба” Йордан Игнатов е отличен с първа награда в конкурса за разказ и есе на тракийското сдружение. Той чете разказа си пред участниците в експедицията и наистина усетил капки дъжд – или не – били сълзите на непознатия му прадядо.

Такава е историята на Карамитю Симьоу. „Я ке се върна, я ке се върна – ама не можа“ – завършва Игнат и допълва – Само с внука Данчо стигнахме дотам, забързани и за кратко – това е като за помен и утеха!

Галина Рулева