Сънувам тази малка гара
на север някъде далеч,
сега порутена и стара
на никого ненужна вече.
Тя свирка влакова не чува
от много минали лета,
а спомените си лекува
на пъстри птици с песента.
Че няма весела гълчава
перона цветен да гласи –
потъва всичко във забрава
и глухо вятъра ечи.
Душата гарова отнеха
та всеки се спасява сам,
развява старата си дреха
забравеното знаме там.
И само лястовица пърха
под тази стряха в самота,
споделя гаровата мъка
шептейки своята мечта.
Светла Велева, Варна
