

Спомените на Цаню Захариев, 1932 г. Цаню Захариев
В своите дългогодишни проучвания за Васил Левски някои изследователи от местна величина дори не са и подозирали за посещение на Апостола в Русе с негов тревненски сподвижник. В оставените от Цаню Захариев мемоарни документи, издадени едва през 1932 г. под заглавие „Записки на Цаню Захариев по Трѣвненското възстание“ на няколко места се говори за връзките на зографа с Апостола. Голяма част от левсковедите са се водили само от тези записки.
Но сякаш по ирония на съдбата – най-автентичните и по-истинни спомени на Цаню Захариев са останали в сянката на времето и имат изключително русенска следа по съхраняването им за поколенията. Записани са още през 1884 г. от даскал Трайко Китанчев. За тях научава Захарий Стоянов и скоро добронамереният учител му ги изпраща. След смъртта на Летописеца те са запазени от съпругата му – русенката Анастасия Обретенова, която живее и ги съхранява в Русе. При нея е цялото писмено наследство на Захарий. До него се е докосвал нееднократно и Никола Обретенов. Този безценен архив е предаден във фондовете на Народната библиотека през 1907 г.
Нека разгърнем
Първообраза на спомените на Цаню Захариев,
записани от Трайчо Китанчев: „Цаню Захариевъ ра[з]казва така за своето запознавание съ Левский: Цаню съ баща си работили въ това селото Ени-к[ь]ой (на час от Тулча) икони на черковата. Това било нѣщо прѣди 18 год. (слѣдов[ателно] 1866 г.) (?). Въ единъ празниченъ денъ тѣ отишли да са разходятъ до едно ближно село, на което името Цаню не помни и да видятъ да няма нѣкоя работа. Тамъ бивали и другъ пѫтъ и имали добри приятели.“
„Тамъ като се разговорили малко най-послѣ Левски му казалъ, че той е от ония бълг ари, които искатъ да освобод[я]тъ България от турцитѣ. Той казалъ, че сега се намира въ опасностъ и затова помолил Цаня да го скрие. Ето от кѫдѣ произлиза тѫзи опасностъ. Левский тръгналъ съ двама още другари (отъ Галацъ ли за България, или отъ Русчукъ за Галацъ, хубаво не помни Цаню), но на Русчукъ турцитѣ ги усетили и ги спрогонили. Тѣ били принудени да отидат пакъ въ Влашко. Но намѣсто въ Галацъ, параходътъ ги изнесълъ в Тулча. Тѣ у себе си имали нѣкакви бунтовнически картини. Левски заповѣдал да се пазятъ другаритѣ му, но тѣ като неопитни, [в]зели да ги раздаватъ на дѣцата, за да ги занасятъ пъкъ тѣ по кѫщята. Между дѣцата са случили и рожбите на прочутия Димитраки – бей. Отъ дѣтинска любопитность и тѣ [в]зели двѣ картини и ги занесли у дома. Баща имъ като видѣлъ тѣзи картини, [в]зелъ ги и на часът ги отнесълъ на хюкюматът, като разпиталъ дѣцата си по напрѣдъ кой имъ ги далъ и като се научилъ кѫдѣ седѫтъ тия двама момци. Правителството тутакси проводило заптии и хванало двамата другари на Левский. Него го нѣмало тогава и затова неможали да го уловатъ, а той като се научилъ за това, побѣгналъ и са скрилъ в едно друго кафене, но това кафене било за него съмнително за това той искалъ от тамъ да избѣгне. Цаню му са обѣщалъ да го скрие…“
Щом по самия разказ на Левски Цаню Захариев не си спомня точно от къде и за къде са се движили – „отъ Галацъ ли за България, или отъ Русчукъ за Галацъ“, това води поне до две логични заключения:
- Русчук със сигурност фигурира в дестинацията, но при това пътуване не е начална отправна точка от към Българско – за към Галац;
- Придвижването е станало по Дунав – и ако е през Русчук – за към Галац, то началната отправна точка е била – от Влашко, най-вероятно от Гюргево – през Русчук за към Галац.
Към тези изводи ни насочва главно следното много важно уточнение в предадените в спомените на Цаню Захариев думи на Левски, където той говори че щом „на Русчукъ турцитѣ ги усетили и ги спрогонили“: „…тѣ били принудени да отидат пъкъ въ Влашко….“. Още повече, че в спомените на Цаню Захариев, записани и издадени от дъщеря му през 1932 г., виждаме „преосмисляне“ на това потънало в загадъчност пътуване на Левски и двамата му спътници…, където се казва: „Въ 1866 година се запознахъ съ Василъ Левски. Работѣхме с баща ми иконопиство въ Тулченското село Еникюво, та отидохъ въ ближното село Конгасъ на сборъ. …Тогава той ми каза: „ Азъ дойдохъ от Влашко, имахъ още двама другари, носѣхме картини, които сѫ запретени в Турско. …Узнаватъ отъ кѫде сѫ тия картини и изловили двамата ми другари и ги запиратъ, а азъ се скрихъ. Ако седя в Тулча и мене ще уловятъ, ами можешъ ли да ми намеришъ нѣкое село да се уловя за даскалъ, да се махна от града?…“ …Отидохме на селото (Еникьой). Взехъ го да живѣе при мене, като се услови с настоятелитѣ. Живѣхме наедно три месеци въ една стая и на единъ креватъ спѣхме…“. Странно защо – в по-късните спомени името на Русчук не фигурира. От това – отново следва да заключим, че от където и за където и да се е придвижвал Апостола – при преминаването си през Русчук, то едно е сигурно – тръгнал е не от Българско, а от Влашко. Макар че в една своя публикация във в. „Утро“ през 2020 г. Веселина Антонова посочва/прави предположение, цитирайки отново същия документ (спомените на Цаню Захариев, записани от Трайко Китанчев) – че това придвижване е започнало от Българско – при внезапното тръгване на Левски от с. Войнягово – през Русчук – по Дунав – за към Северна Добруджа… „…Левски разказва за периода, в който е бил учител в с. Войнягово и как „тръгнал с двама още другари, но на Русчук турците ги усетили и ги спрогонили. Те били принудени да отидат пак във Влашко, но наместо в Галац, параходът ги изнесъл в Тулча. Те у себе си имали някакви бунтовнически картини. Левски заповядал да се пазят другарите му, но те като неопитни, зели да ги раздават (картинките – б. а.) на деца, за да ги занесат те пак по къщята. Между децата се случили рожбите на прочутия Димитраки бей. От детинска любопитност и те зели две картини и ги занеси у дома“.
Въпрос на догадки и по-задълбочени проучвания е изясняването на маршрута, по който се е придвижил Левски в Северна Добруджа при напускане на учителството си във Войнягово… Възможно ли е това да е станало – през Русчук? Ако допуснем, че при завръщането си от Румъния – през пролетта/лятото на 1863 г. Апостола се е прибрал в Карлово – през Русчук, Търново, Габрово и Казанлък – можем единствено само да предположим, че и през 1866 г. е ползвал същата, позната му вече дестинация за придвижване – по обратния маршрут – през Русчук. Дори и да допуснем, че през 1863 г. не е имало преминаване през Русчук (което е твърде вероятно, докато не се открият дори и косвени документални сведения), то хипотетично може да се допусне, че Апостола е търсил придвижване по сигурен и традиционен маршрут, който в никакъв случай не изключва големия град на Дунав. За съжаление аналитичната справка, която направихме в Регистъра на русенската Църковно-народна община за цялата 1866 г. липсва каквото и да е вписване на лице с гражданското име на Левски – Васил Иванов (Кунчев). Този красноречив факт ни насочва към следните изводи: Левски или е ползвал чужда (фалшива) самоличност при преминаването си през Русчук или не е преминал през Русчук.
Проблематичен момент, на който досега не е обръщано значимо внимание, е даването отговор на въпроса – от къде Левски и двамата му другари са се сдобили, както посочва Цаню Захариев, с: „нѣкакви бунтовнически картини“, заради които, ако следваме логиката на изказа му – „на Русчукъ турцитѣ ги усетили и ги спрогонили“? Нека да допуснем и това, че Левски и спътниците му са се качили на парахода от Русчук и са пътували за Галац/Тулча, то това означава, че картините са били още на Русчук у тях. Иначе поради каква причина ще ги „спрогонват“ турците? Няма как пътьом по Дунав след Русчук да са ги получили от някого по пристанищните скели, след като са пропуснали да слязат в Галац. Възможно ли е по-вероятно да са пътували от Галац за Русчук (за което всъщност Цаню Захариев не си спомня добре), турците да са ги усетили на Русчук, че носят „нѣкакви бунтовнически картини“ и да са ги „спрогонили“ – за да се принудят, както посочва иконописецът, „да отидат пакъ въ Влашко“?
Какво е било изобразено на картините. Поне едната има вероятност да е литографията „България“, за която са налични данни и документи, че е създадена през 1865 г. от Тодор (Тонко) Мутевски по внушение и с участието на Георги Раковски.
Може би частични отговори на поставените въпроси се съдържат в обстойното проучване, което прави изследователят Иван Пейковски, публикувано през 2003 г. под заглавие: „Отечество „Свобода“. Родолюбецът Тодор Мутевски“. Относно литографията „България“ .Там четем: „Дарбата на Мутевски е разностранна – в 1865 г. той рисува литографията „България”, разпространена в Букурещ, Гюргево и Олтеница. Ето как е била изобразена родината в тази картина: „царствуване, победена и угнетена, мъчеща се четиристотин години и бунтуваща са против тираните си…”
Единственият екземпляр, който Тодор Мутевски донася в България след Освобождението, се изгубва в Министерството на търговията. Отговарят му, че литографията я няма и той много добре разбира защо: „Да, загуби се, защото тогавашните времена с днешните не си приличат…“
Патриотичната рисунка „България“
попада в ръцете на руския консул в Русе В. Кожевников, който на 15 октомври 1865 г. изпраща донесение за нея до ген. Н. П. Игнатиев – руския посланик в Цариград. Тя му е представена от агенти на тайните дружества в Сърбия и Влашко. Като преценява идеята да се съединят задграничните чети с народа в случай на въстание срещу турците, В. Кожевников пише: „…Изглежда на тези агенти следва да се припише разпространението тук на отпечатаната картина с политическо съдържание под названието „България”. Успях да видя няколко екземпляра от тази рисунка, донесена тук тайно от Влашко… Издател на тази картина е Т. И. Мутевский, а четирите отдела са съставени, както може да се предполага, от Раковски… Тази картина, която Ваше превъзходителство ще види, е предназначена да възбужда народния дух. Тайните агенти на Раковски и други лица се стараят да разпространяват тези печатни листове във вътрешността на страната, използувайки всеобщото настроение на умовете в България”.
За въздействието на първите ни патриотични литографии с изображенията на цар Иван Шишман (1839) и българския герб (1841) говори и румънският историк Константин Велики: „Всички искаха да ги имат вкъщи, да си спомнят за историята на своето отечество и като четат за някогашните събития (става дума за книги – б. м. И. П.), да се гордеят с храбростта на дедите си и да им подражават.”
Известно е, че през 1860 г., бидейки в Белград, Георги С. Раковски поръчва на сънародника си Николай Павлович – художник и издател, да направи две литографии за книгата му „Няколко речи о Асеню първому, великому царю болгарскому и сину му Асеню второму”. Едната литография е с лика на Асен, а другата възпроизвежда пленяването на гръцкия император Тодор Комнин.
Видният наш изкуствовед Евтим Томов в труда си върху възрожденските щампи и литографии обаче никъде не споменава картината на троянеца. Тя не е открита нито у нас, нито от румънските изследователи на българската емиграция през XIX в. И това ни навежда на мисълта, че литографията на Тодор Мутевски е безвъзвратно изгубена.
Все пак докладът, който В. Кожевников изпраща до Н. Игнатиев, сигурно е бил съпроводен със самата картина „България”. Може би екземпляр от нея лежи някъде из руските дипломатически архиви от онова време? Да се надяваме!
Патриотичната графична творба на Тодор Мутевски се отбелязва и от Огняна Маждракова – Чавдарова.
Кои са били „агентите“ – разпространители на литографията, предназначена „да възбужда народния дух“? Дали Левски и другарите му не са сред тях? От таен канал в Русчук ли са се снабдили с нея или са я носили от Влашко в Русчук, но са „усетени“ и „спрогонени“ от турците и се принуждават да се върнат пак на север от Дунав? Все въпроси, на които ще продължаваме да търсим отговор.
За подобни картини говори в един записан от Никола Начов спомен и Иван Фетаджиев при среща с Левски в Калофер, но само че това се случва две години по-късно – през 1869 г.: „Единъ день, надвечерь – въ първата половина на май 1869 г. – дойде у дома сестричето на съседа Ив. Г. Мархолевъ, Донка и ме повика у тѣхъ. Презъ комшулука веднага отидохъ. На двора у Иванови подъ вишнята на зелената трева седѣха: Иванъ, Никола Дили-Стояновъ, Христо К. Брадиновъ, д-ръ Д. Николичъ, австрийски забѣгнал събинъ – и единъ другъ непознатъ. Тѣ любезно ме поканиха при тѣх, само непознатиятъ бѣ навелъ надолѣ глава и нѣкакъ си се подсмихваше. Преди да седна, Иванъ ме попита не познавашъ ли момъка. Отговорих му, че и азъ се мъча, ама не мога. Тогава момъкътъ издигна глава и ми каза: „Не помниш ли кога се запознахме миналата година въ Варна на Провадуоловата фабрика?“ Едвамъ тогазъ се сетихъ, че пред мене стои Левски. Седнахъ при дружината. Почерпиха ме ракия и взех мезе отъ киселото млѣко, сложено при тѣх. Сетне Левски ме попита раздалъ ли съмъ картинитѣ „Клетвата на Хаджи Димитровата чета при Дунава“ – които преди месецъ бях взелъ в Гюргево: като идѣх отъ Варна презъ Русчукъ. Казах му, че раздадохъ нѣкои въ Търново, Дрѣново, Габрово и въ Калоферъ, но останаха още. Левски ми разправи, че дѣлото успѣва, изисква се обаче трудъ и постоянство.“
Най-важното сведение, което черпим от спомените на Фетаджиев, са фактите, в които се упоменава за картината „Клетвата на Хаджи Димитровата чета“. Видно е, че Левски е бил не само в течение, но и организатор на цялостната дейност по разпространението на тези литографски отпечатъци. Не е за пренебрегване и мястото и ролята на Русчук при разпространението на тези картини. Именно с подобни „бунтовнически картини“ Левски е хванат на Русенската скеля още през 1866 г. – литографията „Свобода“, издадена през 1865 г. от Тодор Мутевски.
Прелюбопитен спомен за Васил Левски от Еникьой
записва и Александър Дякович: „А в Еникьой и Конгас (северно от Бабадаг) ние намираме и следите на безсмъртния Васил Левски. Тук той като учител просветява българската младеж цели две години и раздухва плам в душата и за политическа свобода. „Това бе младо момче, разправя дядо Иван Стоянов от Еникьой, живееше у лелина ми дъщеря и се хранеше само с хляб и „триеница” – нарядко друго да хапнеше; водеше децата по горите, скачаше, играеше с тях и все народни работи приказваше… Две години даскалува в нашето село и замина – отиде в дълбоките места…, а по-рано минавал оттук Караджата…” Да! Учители, духовници, Левски, Караджата – апостоли на българската просвета и свобода, заработили тук с жар и успели да възпламенят самосъзнанието народно веч в четиридесетте години на миналия век…“
В началото на 90-те години на ХХ век Искра Пенчева също отделя внимание на личността и делото на Цаню Захариев, като задълбочено проследява и анализира спомените му, акцентирайки на обстоятелствата при които двамата се запознават с Левски и контактите им след това: „В 1866 г. се запознах с Васил Левски. Работехме с баща ми в Тулченското село Еникьой, та отидох в ближното село Конгас на сбор… Тогава той ми каза: „– Аз дойдох от Влашко, имах още двама другари, носехме картини, които са запретени в Турско. …Узнават от къде са тия картини и изловили двамата ми другари и ги запират, а аз се скрих. Ако седя в Тулча и мене ще уловят, ами можеш ли да ми намериш някое село да се условя за даскал, да се махна от града?…“ …Отидохме на селото (Еникьой). Взех го да живее при мене, като се услови с настоятелите. Живяхме наедно три месеци в една стая и на един креват спяхме… В края на марта (1869) получих от него писмо, че пристигнал в Галац и скоро ще ми дойде на гости в Трявна. Към края на април (1869) …го взех у дома, гдето преседя няколко дни… След 10 дена от отиването му в Карлово, завърна се пак в Трявна, от гдето го заведох в Търново и го запознах с Никола Кабакчиев. Той го разведе в Лясковец и Оряховица, оттам замина за Букурещ… Като се завърна в България, дойде пак в Трявна (11 ноември 1871 г.)… Тогава се събраха с Ангел Кънчев в Трявна, с когото се запознал в Букурещ. От Трявна Левски замина за Тракия… Един от учителите, Илия Шиваров, казал на един свой приятел да не се събира с мене, защото съм влачел въжето след себе си…. Сетне като идва Левски пак в Трявна (1872 г.), разправи ми как е сполучил да иде в Габрово, когато най-много го търсеха. Искаше да иде във Влашко, но ми каза, че на никоя скеля на Дунава не може мина, освен на Никопол, та ми искаше препоръка… Един наш комшия, Пеню Олшански, беше работил там дюлгерлък. Той направи писмо, което дадох на Левски. Трябваше да се направи тескерето според закона. Заведох го на конака да удостоверят, че бил у дома и да кажа името му и по каква работа ходи. Името му беше Нико Жеков. Взе си тескерето и замина за Никопол…намерва каикчия и тъй преминал отсреща.“
Стоян Комитски

Писмо на Трайко Китанчев до Захарий Стоянов, 18 октомври 1884 г., с информация, предназначена за биографията на Васил Левски

Трайко Китанчев

Тодор Мутевски

Факсимиле от спомените на Цаню Захариев, записани от ръката на Трайко Китанчев

Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Еникьой


