9 май – Ден на Европа
Навлизаме в „златния век“ на популизма – у нас той се храни от омразата към политическите партии, която лесно може да премине към недоверие към демокрацията изобщо
Светослав Малинов е политик, политолог и преводач. Роден е на 19.I.1968 г. в град Станке Димитров (днес Дупница). Завършва Английска езикова гимназия в Бургас и политология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира в политическа теория в Осло и Ню Йорк, а през 1995 г. получава магистърска степен по политическа философия от университета в Йорк, Великобритания. Ръководител на катедра „Политология“ към Философския факултет на СУ. Доцент е по история на политическите идеи.
Един от основателите на ДСБ. Депутат в 40-ото Народно събрание. Два пъти евродепутат – от 2009 до 2019 г.
Семеен, с три деца – две дъщери и един син.
– На 9 май отбелязваме окончателната капитулация на хитлеристка Германия във Втората световна война (Ден на победата). През 2008 г. 9 май стана и Ден на Европа. Вие бяхте два мандата евродепутат. Какво е усещането да си представител на малка страна като България в Европейския парламент?
– Първото, което се забелязва, е, че България не е малка държава – ние сме от средно големите. Това се вижда и от парламентарната група, и като процент в институциите. Това, че ние не се чувстваме голяма европейска държава, е психологически проблем. По-малки от нас като територия са Белгия и Холандия, а като тежест и финансиране – Литва, Латвия, Естония, Финландия, Малта, Словения и Словакия.
– Проучвания на „Галъп“ в 64 страни през ХII.2022 г. сочат, че за българите Европейският съюз (ЕС) е най-важен фактор, а членството – силно одобрявано. Същевременно оставаме държавата в ЕС с най-положително отношение към Русия, а 25% от анкетираните избират Москва за най-предпочитан партньор в областта на сигурността. Как обяснявате тези данни?
– България е една от първите три държави по доверие към ЕС. Същевременно има и много високо доверие към Русия – познаваме историята и традиционното отношение към Москва. Знаем, че до 1989 г. имаше изключително усилие комунистическата идеология да се съчетае с любов към СССР и това добавя за тази традиционна ориентация. Но сме на прага на голяма промяна в общественото мнение към Русия заради войната с Украйна и след това поне докато има този режим и тези управляващи. Може би ще се окажем в нова ситуация, нарушаваща традиционните ни отношения към Русия.
– Как оценявате справянето на ЕС с поредицата от кризи – бежанска, мигрантска, с ковид пандемията, енергийната и тази с войната на Русия срещу Украйна?
– Има уловка във въпроса ви. Тема по тема мога да изтъкна големи слабости и пропуски в европейската политика. Но когато правим анализи, трябва да ги сравним с нещо. Това, че нещо не е съвършено, не означава, че не трябва да го има или че не е добро. А ако трябва да сравня ЕС с нещо, няма с какво. Защото ЕС е най-добрата възможна организация на Стария континент. Представете си, ако всяка държава сама провеждаше политика на сигурността в тези сфери? Щеше да има не просто хаос, а тежки конфликти на непоносимост между определени държави. Това, че ЕС може да бъде много по-ефективен, е истина, но е факт, че няма алтернатива и е най-добрата позната форма на съюз между демократични държави.
– Мудно взема решения…
– Да, бавно действа, защото трябва съгласието на много държави. Но решението за Украйна беше взето с главоломна бързина. Решенията за ковид бяха блокирани от разнобоя в политиките на държавите. И още – ЕС задели пари за възстановяване от ковид, а това, че парите не са дошли в България, не е въпрос на ефективност на ЕС.
– Понякога има залитания – от забраната на криви краставици до включването на някои насекоми в храната на европееца…
– Да, това идва от желанието за повече регулация. Въпрос на баланс е. ЕС е известен с най-високите критерии за защита на потребителите (здравословни храни, чистота на въздуха), но в един момент се минава в прекалена регулация.
– Ето какво каза френският президент преди дни: „Пандемията и войната в Украйна показаха, че Европа трябва да намали своята зависимост от САЩ. Европа трябва да запази своя суверенитет, ако иска да запази своята идентичност.“ Какво мислите вие?
– Един от парадоксите на последните 10 г. беше, че едно максимално враждебно към Европа американско президентство – това на Доналд Тръмп, доведе до сериозни размисли за реформи, вкл. и по тази линия – максимална европейска независимост: от САЩ по едни параметри и от Русия – по други. Това е нова добра тенденция в европейската политика и Макрон е неин лидер. Но трябва да се прави разлика между независимост и конфликт.
– У нас се очертава вероятен референдум за еврото.
– Подписали сме договор за присъединяване и това е наше задължение. Не всяко желание за референдум се превръща в референдум – Конституционният съд трябва да се произнесе. Преди 10 г. аз самият имах някои опасения, въпреки че съм привърженик на влизането в Еврозоната – какво би станало с икономика като нашата при такъв преход. Сега имаме натрупан опит от държави с малко по-лоши параметри от нашите преди влизането в еврозоната. Латвия например беше с по-ниски икономически и демографски показатели. Сега имат повече инвестиции, по-ниска инфлация, по-голяма защита на банките – нямат един минус от приемането на еврото. Това показва, че подобни опасения за нашата страна са напълно погрешни.
– Патриотизъм ли е запазване на българския лев? И по-малко патриоти ли са германците, французите, италианците…
– Отдавна у нас цените на недвижими имоти, автомобилите и някои стоки и услуги са в евро. Преходът вече е започнал. Дори е тръгнал в Сърбия и Македония, независимо че още не са започнали преговори за ЕС. Големите валути са свързани с големи региони. Поддържането на национални валути е крайно недалновидно особено за икономика като българската.
Ако приемем, че основната характеристика на патриотизма е желание националната общност да живее по-добре утре, отколкото днес, влизането в еврозоната е задължителен елемент на българския патриотизъм. Удържането на обратната позиция е действие във вреда на следващото поколение българи.
– Казват, че за 16 г. членство в ЕС България е научила една брюкселска дума – “дерогация” (изключение). Поискахме отсрочка за затваряне на въглищните централи, за доставката на руско ядрено гориво, а преди това изключение от петролното ембарго срещу Русия, за възстановяване доставките на руски газ и др. Национални или корпоративни интереси стоят най-често зад искането за дерогация?
– Високите екологични изисквания на ЕС завари различните държави в различна степен на готовност. Това, че сме една от най-неготовите, означава, че трябва да направим всичко възможно да се доближим до високите изисквания, но в моменти на кризи като сега ЕС трябва да проявява търпимост и разбиране. Това е труден въпрос, но ЕС допуска компромиси и е правил прецеденти.
– Образът на Европейския съюз у нас е деформиран. Той се възприема като разплащателна каса, която дава финансови награди за спазване на едно или друго изискване. Разбираме ли, че същността на ЕС не е неговият общ бюджет, а неговата обща политика?
– Все повече българи изминават пътя за разбирането на ЕС като общност, която ни осигурява права и възможности. В началото наистина изглеждаше като втора хазна към държавната, с някакви фондове. Много хора работят и учат извън България, други правят бизнес в ЕС – виждат правилата, стандартите, законите, заплатите. Става трансформация в разбирането за ЕС и вече не е само някакъв донор за пари срещу искания. Вижда се ново отношение. Прекалено много хора имат вземане даване с ЕС, а не чакат само европейски фондове, преминаващи през държавата. И на село, и в града, ЕС се схваща като благо – голяма част от новите къщи по селата са на хора, работещи в ЕС.
– След 1989 г. всички искахме да сме като“нормалните държави”, за 16 г. членство в ЕС не приличаме много на тях. Защо?
– Създадоха се нереалистични свръхочаквания какво може да се постигне с национална политика и промяна. Започнахме от много ниска точка като държава. Комунизмът имаше опустошителен ефект върху много неща. Режимът ни движеше в посока, обратна на свободата и благоденствието. Имахме дълъг път дори само да застанем до изходната позиция за започване на преговори за членство в ЕС. Не мисля, че се развиваме бавно и зле. Друг е въпросът, че в тези процеси мерната единица е поколение. За едно поколение (25 г.) бяха постигнати фундаментални позитивни трансформации, а след още едно нещата ще бъдат до средноевропейски нива.
– През 2019 г. организирахте дискусия “Новият популизъм и фалшивите новини“. И двете теми са повече от актуални днес. Какво е вашето обяснение за засилващия се в Европа и у нас популизъм?
– Популизмът не е за кратко, ще живеем с него дълго време. Подпомагат го както безотговорни политици и цялата нова медийна среда, която загуби характеристиките си, свързани с отговорност и качество. Хората набират информация по безпрецедентни начини, които не могат да бъдат контролирани – и в лошия, и в добрия смисъл. Трябва да се говори за ново ниво на медийна дигитална грамотност, собствена възможност на индивида да идентифицира фалшификациите – нещо, което никой не беше предвидил.
– Популизмът през 20-те години на ХХ век и популизмът днес – прилики и разлики?
– Популизмът е обръщане към народа и опити да се следват първичните инстинкти, той е дълбоко антиелитарен и се гради на недоверие към елитите – политически, културни и научни. Това са избухвания, но в момента той тежко се усилва благодарение на новите медии и новите говорители. Навлизаме в „златния век на популизма“ – досега нещата бяха много по-бледи и безопасни.
– Има ли политическа сила, която да се противопостави на популизма?
– Това е парадоксът – популизмът може да бъде ляв и десен. Той разделя хората на елит и народ, на нови и стари. В някакъв смисъл всички партии, които традиционно са разделени помежду си, имат общ враг – популизмът, който винаги иска да разруши демокрацията. Рано или късно популистките лидери правят извода, че демокрацията не е добра и устойчива и че те трябва да управляват, следвайки пряко волята на народа. Популизмът в България се храни от неразбирането на демокрацията, омразата към политическите партии, която лесно може да премине към недоверие към демокрацията изобщо. Не че някои политици и партии не са за мразене, но не може да се прехожда от конкретни индивиди и организации върху целия политически режим. Това разрушава основата на демократичното общество.
– Ваши са първите преводи на български на някои книги на Джон Лок, Едмънд Бърк, Френсис Бейкън и Дейвид Хюм като за преводите си на Лок и Хюм получавате два пъти наградата на Съюза на преводачите в България. Политик, политолог, преводач – къде се чувствате най-удовлетворен?
– Започнал съм като учен и преподавател в СУ. Всичко друго е производно на това.
– С какво се занимавате в момента.
– Преподавам, пиша и превеждам. Политологът има и граждански дълг – да дава най-доброто от себе си, когато предлага решения в кризисни ситуации и да подкрепя партии и политики, които смята, че са полезни. Човек може да бъде политически активен, без да се кандидатира за постове – особено в момента.
– Кажете нещо за семейството си.
– Всички работят или учат усилено с изключение на майка ми, която се радва на заслужена почивка. Чакаме лятото, за да бъдем всички заедно в Бургас
Ема Иванова
Като депутат в Народното събрание с колегите си Мартин Димитров и Петър Славов
На местните избори е генералното сражение срещу корупцията
– Вече пети избори очакваме правителство, което да направи някакви сериозни промени в страната, вкл. борба с корупцията. Какво е решението според вас?
– Решението е първо да се направи редовно правителство. Последните 1-2 години се натрупаха задачи, които не могат да бъдат решени от служебно правителство, независимо дали харесвате президента или не. Редовното правителство е императив дори само заради бюджета, да не говорим за поредицата от закони, които трябва да приемем, за да не загубим пари от Европа, за които споменахме и др.
Желанието за промяна и борба с корупцията ще започне отдолу на местните избори. Там е правилното място и там партиите търпеливо трябва да дадат генералното сражение.
„През 2018 г. с представители на православните църкви в ЕС говорихме за религията като източник на нашата идентичност. Позволих си да изразя критика към превръщането на православието в политически инструмент. Само една държава си позволява да прави това.“
