Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Журналист по професия. Била е редактор в Агенция „София прес“ и зам. гл. редактор на в. „Ние, жените“. Има публикации в редица всекидневници. Автор е на книгата „Любовни убийства”, а за книгата си „Моят шабат“ преди дни получи Националната награда „Хр. Г. Данов“ (на снимката). Съпруга на писателя Румен Леонидов. Има две деца и внуци.
– Писателите не пишат за награди и все пак. Доколко очаквана беше голямата годишна награда на издателство „Хр. Г. Данов” 2020?
– Честно казано, беше ми много приятно. Почувствах се високо оценена. Най-много от всички се зарадва мъжът ми, който се разплака. Бях в колата в Пловдив, малко преди тържественото връчване на наградите, когато се обадиха да ми кажат, че аз ще взема статуетка. Първото, което си помислих е – как можаха да я дадат точно на мен. Дъщеря ми го формулира: „Мамо, с такава любов си разказала за толкова много хора в този „Шабат“. Ти им издигна паметник, но и те ти се отблагодариха. Помагаха, за да те наградят.“
– „Моят шабат” е твоята човешка изповед. На кого искаш да оставиш знак, памет и защо?
– Замислих се. Когато реших да издам тази книга, много хора ме разубеждаваха да сменя заглавието. Благодарна съм на интуицията си, че не се поддадох. Добре знам, че много хора не обичат евреите, не ми е ясно по какви причини. Айде, навремето е заради различната религия, но защо днес? Искам хората около мен да заобичат евреите колкото е възможно. Затова искам да им разкажа за тях. И не че няма отвратителни същества сред евреите – има естествено. А и гениални не са почти всички, както се говори. Познавам големи глупаци. Не храня илюзии. Но и не искам да замитам под килима еврейския си произход. Това е почти всичко, което имам.
Шабатът е най-големият еврейски празник. Не е задължително да си много религиозен, за да бъдеш истински вярващ. Не е необходимо да си отегчително набожен, за да си божествен… Такива са праведните хора.
– Разкъсвате се между Тел Авив и Виена, където живеят децата Румена и Александър и внуците. Как смогвате да не ощетите никого, в т.ч. съпруга ви Румен Леонидов? И кога ви остава време да пишете?
– Да, децата се пръснаха по света. Не само моите. Не мога да кажа, че съм щастлива от този факт. Доколкото можем, помагаме. Със сигурност съм ощетила някого. Все пак не съм многоръката Шива. Освен това при мен живее и 94-годишната ми майка, която също има нужда от внимание. Тази книга, както и това интервю ги пиша в ранни зори – след 3 ч. сутринта. И предимно когато съм в чужбина.
– Внуците знаят ли български?
– Една от задачите на тази книга е да провокирам внуците да научат езика на дядо си и баба си, които цял живот са работили с думите. Не само да се научат да говорят български, но и да четат на този език. Има какво да чуят и да узнаят.
– Били сте журналист дълго време. Кои бяха най-силните ви години и с какво ще ги запомните?
– Имам няколко големи журналистически удара. Ще ви разкажа за първия – през 1989 г. Тогава работех в София прес. Бяха ме изпратили в Широка лъка да пиша за музикалното училище. По свое желание реших да се кача в село Гела, за да се срещна с големия гайдар бай Дафо. Съвсем случайно видях, че децата от близкото сиропиталище нощуват в местното картофохранилище – предстоеше да идва на посещение в Широка лъка Дипломатическият корпус, та сирачетата не биваха да „загрозяват“ гледката. Това страшно ме възмути. Написах материал и го предложих на колегите във в. „Поглед”. Шефът на отдела „недогледал“ и го пуснал като читателско писмо. След публикацията се вдигна невъобразим шум. Получих над 100 писма. Бригита Чолакова, известната телевизионна водеща, посвети цяло предаване по темата. Тогавашният партиен секретар на Смолян изпрати гневно писмо в София прес срещу мен с предложение да бъда наказана. Но не това беше от значение. След публикацията бяха осиновени около 20 деца. Представете си на колко много хора съм помогнала. 20 семейства без деца си осмислиха живота, като дадоха любовта си на тези клети сирачета. Как да не се чувстваш удовлетворен? Няколко месеца по-късно родих второто си дете Александър.
– Работили сте в държавна медия, после в частна. Как се разви нашата журналистика и до колко тя е свободна днес?
– Няма защо да виним журналистиката. Винаги е имало свободни хора и такива зависими от парите и от желание за личен просперитет. Нека да си спомним поета Константин Павлов и неговия талант, който не се даваше да бъде управляван и превзет. Разбира се, свободата се плаща скъпо. Да си свободен е луксозно поведение на духа. Свободните хора трудно ще ги видиш да се умилкват около шефа или да хвалят властта. Днес младите имат пълната свобода да бъдат независими, ако обаче духът им е достатъчно висок и свободолюбив.
– Как и къде се запознахте с Румен Леонидов?
– С Румен се запознахме в Пловдив, където бяхме приети да учим българска филология, но станахме гаджета в София. Той се прехвърли да учи задочно и започна работа във в. „Студентска трибуна“, а аз се прехвърлих същата година в Софийския университет. В един протяжен и ленив септемврийски следобед се видяхме на срещуположните тротоари на ул. „Владимир Заимов“, сега „Прага”. Оттогава не сме се разделяли.
– Какво рамо в живота е Румен? И кой готви у вас?
– Не съм сигурна точно кой на кого е рамо в живота, в смисъл на подкрепа. Със сигурност Румен ми е давал добри съвети. Но пък със сигурност аз готвя по-вкусно от него. Късно се научих на това тайнство. Докато бях по-млада ме биваше само в сладкишите – май заради децата. Навремето в сладкарниците нямаше голямо разнообразие. Но с времето се научих да се изявявам все по-успешно и над тенджерите.
– Готвите ли да пишете нещо ново?
– Винаги имам няколко идеи в главата си, но те са, общо взето, като въжделенията на млекарката Герда от приказката – дето тръгнала с делва мляко към пазара и си мечтаела да продаде млякото, да купи патица, да има патенца, да ги замени за прасенце и т.н., а накрая делвата се счупила. Изводът е да не прахосваме вдъхновението си в красиви намерения, за да не се изправим в един момент пред катастрофалното нищо.
Другата ми книга ще се казва „Аврамовият мост“. Почти съм я измислила, остава най-важното и трудното – да я напиша.
Жени ВЕСЕЛИНОВА
Повече от 40 години с Румен Леонидов
Дали съжителстваме лесно? Няма лесно съжителство. След повече от 40 години бих казала, че сме минали през всякакви трудности и много радости, разбира се. Трябва да призная, че не е било лесно, но никога пък не ми е било скучно. Сякаш все още има какво да си кажем.
Неотдавна в една безсънна нощ попаднах случайно на филм за Окуджава. Беше филмиран последния му концерт. Май бяхме сърдити с Румен по това време – всеки застинал в своята непоклатима правда, но и двамата се загледахме. Беше невероятно усещане, бяхме потопени в необятната доброта на таланта. Започнахме да си говорим за приятелите тук и в Русия. За отдавнашни стихове. За първото ни преживяване в Москва. За това, което бяхме прочели напоследък. Почувствахме се толкава близки. Беше невероятна нощ.
А веднъж, както си говорихме миролюбиво, Румен ми каза: „Абе знаеш ли, почти не мога да си спомня времето, когато съм живял без теб…Обаче като се караме, ни е като за първи път, нали?”(Смее се)
