Отзвук от публикуваното
По повод интервюто на проф. Мартин Иванов „Да пратиш на смърт 100 души, подписвайки се с палец“, в редакцията позвъниха няколко души да разкажат своята история около събитията от „Народния съд“. Ето една от тях. Баща ми се казваше Железчо Железчев Вълев. Роден е в с. Грозден, но като се оженил за майка ми, заживели в с. Мокрен, община Котел. Има образование IV клас и работил на село, но четири месеца преди 9 септември 1944 г. е бил полицай в Мокрен. „Народният съд“ в Котел го осъди на 15 години затвор и 200 000 лв. репарации. Родена съм през 1941 г. и едва по-късно в архивите четох досието му – и там пише, че никога не е убивал. Когато са тръгвали да търсят партизани, не е изстрелял нито един куршум. Но е бил полицай. Детството с брат ни не беше лесно. В училище „Христо Смирненски“ в Сливен учителката по руски език Дранкина ме наричаше пред всички „фашистко копеле“. Не ме направиха нито чавдарче, нито септемврийче. След 6 години го освободиха от затвора, но нямаше право на държавна работа. Започна като пъдар в сливенските села, а мама с мен и брат ми бяхме в Сливен. Като пъдар татко хваща крадец, който се оплаква от него, и пак го пратиха в затвора – този път в Абланово. Когато през 1961 г. се ожених, напуснах Сливен и заминах със съпруга си в Свищов – исках да приключа с това да съм „дъщерята на затворник“. И името си смених – казвах се Стойка. Дори семейството на мъжа ми не знаеше, че не съм Соня. В затвора татко заболял, закарали го в София, където го оперират от рак на гърлото и умрял в болницата. Аз се ожених през март, а той е починал септември. За смъртта му научих много по-късно. Никой не беше уведомил семейството.
Соня Георгиева, 85 г., с.Ореш, Свищовско
