1 февруари – Ден на почит към жертвите на комунизма
На 1 февруари преди 77 години са разстреляни най-изявените представители на българския политически и военен елит, осъдени от т. нар. народен съд. Хора, които десетилетия наред са защитавали интересите на България и са съдействали за нейния просперитет, са заровени в безименни ями.
След окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9.IX.1944 г. т.нар. народен съд е създаден от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. Работи от декември 1944 г. до април 1945 г. От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинения, съдбата на много от другите арестувани е неизвестна.
На 1 февруари 1945 г. се произнасят Първи и Втори съдебен състав на т. нар. народен съд. Издадените смъртни присъди са без право на обжалване. Убити са регентите принц Кирил Преславски Сакскобургготски, проф. Богдан Филов (министър-председател от 16.II,1940 г. до 14.IX.1943 г.), ген. Никола Михов, министър-председателите Иван Багрянов и Добри Божилов, 22-ма министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители, 8 царски съветници, 47 генерали и висши офицери.
Стихотворението на русенския учител и поет Иван Кънчев е посветено на жертвите на тоталитарния режим в България:
Балада за жертвите на комунистическата диктатура в Русе
Сред тях е и Тонка Просеничкова, внучка на легендарната баба Тонка
Когато на Дунав в среднощния час
вълните най-глухо шептели,
от ями БЕЗКРЪСТНИ, незнайни за нас,
излизали сенките бели.
Поемали плахи из родния град,
по спящите улици скъпи
и скръбни стояли на свиден площад,
додето зората настъпи.
И тихо ридали в безкрайна печал
за жертвите хиляди родни,
не в страшна война, а без съд и без жал
избити от свои – БЕЗРОДНИ.
Те – мъртви потомци на горди деди,
градили и град, и държава,
умирали смело и в бранни беди
за българска воля и слава.
„Простете ни, братя, синовния грях
през дните позорните наши –
без памет живяхме, и с памет, но в страх
не виждахме сенките ваши!”
А нощем, когато настане покой,
пак тръгват ефирни и млади –
излез и послушай под звездния рой
как плачат, но вече от радост!…
Иван Кънчев
