Притча
Казват, че пътят към ада е шумен и огнен. Но когато жената стигна до него, там беше странно тихо. Имаше само една врата – тъмна, тежка, без никакви орнаменти. Тя почука. Вратата се отвори леко и оттам се чу глас:
– Защо идваш?
Жената се поколеба, но отговори.
– Казаха ми, че тук е адът.
Гласът отвърна спокойно:
– Така е. Но никой не идва тук случайно. Кажи, какво носиш със себе си?
Жената отвори сърцето си и от него започнаха да падат куп неща – една стара обида от някого, една неизречена жестокост, като мисъл, няколко горчиви думи, които някога бе хвърлила, като камъни. Имаше и завист. И гордост. И една любов, която бе превърнала в ревност и рана. Тогава гласът каза тихо:
– Това е огънят на ада. Хората мислят, че той гори отвън…, но всъщност те го носят в себе си. Ти също!
Жената трепна.
– Значи… адът не е място, а състояние?
Вратата се отвори по-широко, но вътре наистина не се виждаха пламъци, а само една безкрайна самота, едно огорчение, една неизказана прошка и една пропиляна любов!
– Адът – прошепна гласът, – това е твоето сърце, което твърде късно е разбрало, че е можело да обича силно, да прощава и иска прошка, да живее и твори красиво!
Жената стоя дълго на прага на ада. После бавно се обърна назад. Да, назад – към света, където все още имаше хора, на които можеше да прости, хора, които можеше да обикне истински, и красив свят, в който да заживее! И за първи път жената разбра, че понякога най-трудният път на човек е не към рая…, а е пътят обратно към живота!
Юлия Филипова
