Гражданска реакция по повод зависимостите

Прочетох с недоумение публикацията на адв. Силвия Петкова за зависимостите и необходимостта зависимите да бъдат разбирани и лекувани. Разбира се, човек със зависимост се нуждае от медицинска помощ, лечение и човешко отношение. Но именно тук възниква въпросът: кога разбирането на болестта започва да се превръща в оправдание на поведението?

Не всяка промяна в човешкото поведение е резултат от порок или липса на морал. Има хора, които стигат до психически сривове и функционални заболявания вследствие на продължителен стрес, преумора, неблагоприятни условия на труд, професионални вредности и замърсена среда – въздух, вода, почви, шум. И тях ли трябва първо да обвиняваме, вместо да се опитаме да разберем причините и да им помогнем?

Още по-важно е да не поставяме под общ знаменател хората, които страдат. Обикновеният, скромен и трудолюбив човек може да бъде психически и физически сломен, без да е загубил съвест, морал и чувство за отговорност. Понякога именно хората с най-малко възможности понасят най-тежко последиците от средата, в която живеят и работят.

Но има и друга граница – болестта може да обяснява, но не винаги може да оправдава. Когато адвокатската защита превръща всяко поведение в следствие единствено на заболяване и така измества отговорността, обществото получава опасен сигнал. Съчувствието към болния не трябва да означава липса на оценка на последствията от неговите действия.

Затова бих искала да видя същата чувствителност не само към зависимостите, а към всички хора, които се сриват под натиска на стреса, труда, средата и живота. Да разберем човека е цивилизовано. Да го лекуваме е човешко. Но да оправдаем всяко действие само защото има обяснение за него – това вече е друг въпрос.

Маргарита Серафимова