Елена и Цвятко Петрови: Циркът ни научи на доверие, без което няма любов

Елена Гачева-Петрова е завършила хореографския институт, започва кариерата си като балерина в Сатиричния вариететен театър в Габрово, основан от Николай Николаев. Работила е с Хачо Бояджиев, Тошко Козарев, Орфи, Боян Иванов и др. Цвятко Петров е спортист, майстор на спорта и републикански шампион по батут, възпитаник на школата по гимнастика и акробатика в Кюстендил с треньор Орлин Киселички.

– Цирков артист и балерина – как се срещнахте?

Елена: Съдбата ни срещна в Москва, в „Стария цирк на Юрий Никулин“. Той беше акробат в трупа „Петрови“, а аз – балерина от балетната формация на Нина Петровска.

– За да останете заедно вероятно е имало компромис…

Е: Пробвахме да вървим разделени и всеки да следва мечтите си, стигнахме до път без изход и единият трябваше да направи компромис. Аз приех предизвикателството. Беше трудно, но бяхме двамата.

Цвятко: Тя взе решението, защото бракът ни беше под въпрос. Аз я подкрепих.

Е: Пътувах с трупата и участвах в балета на цирка. Но това не беше изход. Трябваше да направя самостоятелен номер. Помогна ми цирковата артистка Мария Йорданова за номера „Коса“ и станах втората българка след известната Лили, висяща на коса. Сериозната помощ дойде от Големия Орфи, който обогати номера ми с фокуси с летяща топка и гълъби. Така започна кариерата ми на циркова артистка.

Цв.: След години напуснахме трупата и продължихме като частни артисти. Дирекцията „Български циркове“ не само не ни подкрепи, но не изплати и хонорарите ни, защото отказахме да им плащаме 20% от новите контракти.

Е: Започнахме да работим с английски импресарио, с нови договори и хонорари. В тези трудни моменти ни помогнаха англичани, французи и мексиканци.

Цв.: Първият ни договор беше в цирк в Ирландия през 1991 г. за 200 лири седмично, от които 10% бяха за импресариото, а с останалите едва преживявахме. Беше трудно начало.

Е.: За да повишим статута си, трябваше да създадем нови и силни номера. Всички разходи за труда и условията, при които репетирахме, бяха риск, защото нямахме гаранция за успех, нито възможност за връщане назад.

Цв.: Създадохме номер с двоен баланс „Першове на наклонена тел“, който стана нашата визитка и ни направи познаваеми в цяла Европа. Ели направи нов вариант на номера „Коса“ в балетен стил като пеперуда, а аз направих номер на батут „Нинджа“ – комбинация от акробатични скокове и живата магия на японското бойно изкуство.

Е.: Останахме близо 5 г. в Ирландия. Бяхме първите български циркови артисти там, стимулираше ни голямата радост, с която ни приемаха – и публиката, и медиите.

– А децата?

Е.: Децата на повечето артисти остават без образование, защото родителите им ги подготвят за цирка. Ние обаче решихме, че нашите трябва да завършат образованието си в България. Вземахме ги при нас само през ваканциите.

– При всичкия тоя непосилен труд и лишения кое ви задържаше под купола толкова години?

Цв.: Плюсът да си пътуващ артист е, че опознаваш много различни светове – хора, забележителности, култури… Пътувахме много и извън работата. Но винаги, преди да тръгнем за някъде, се запознавахме с най-важните забележителности в държавата. После в много случаи се оказваше, че познаваме страната по-добре от местните (смеят се).

Е: Обидно ми е, като чуя фразата „голям цирк стана“. Такива хора не познават нашия труд. При нас няма „страх ме е“, няма контузии и извинения. Цецо например се наложи два дни да работи със счупен крак. В цирка няма дубли, както е в киното. Отиваш и правиш номера безусловно. Ако си болен – не ти плащат, независимо от договора.

– След Ирландия се установявате в Англия, защо ?

Е: Много сме впечатлени от англичаните – усмихнати, добронамерени. За разлика от нас, българите, които не умеем да се радваме на собствените си успехи, камо ли на постиженията на другите. Българинът е нещастен вътре в себе си. При всяко връщане в България се сблъсквам с арогантност и грубо отношение. Имах случай през 1996-1997 г., на летище София ме принудиха да се върна обратно, за да попълня някаква декларация, държаха се неучтиво и ме накараха да се чувствам като жертва, нежелана и отхвърлена. При влизането ми в Англия служителката на паспортния контрол в Лондон ме посрещна с усмивка и с „Welcome home“. На кои везни да сложа това чувство?

Цв.: Това беше една от причините да решим категорично да останем в Англия.

– Циркът обаче е до време. А после?

Е: Той стана треньор по батут в Лондон, а аз завърших колеж и станах инструктор по автомобилно кормуване. Няколко години по-късно и той завърши колежа и стана инструктор.

– Елена, вие рисувате, издали сте книга…

Е.: Още докато работех в цирка, започнах да рисувам, най-напред графика, после преминах на акрилни бои. Постепенно добих увереност и станах член на Съюза на художниците в Кент (Югоизточна Англия), после и на художниците на Bayswater road в Лондон, където в събота и неделя излагахме картини, които хората купуват.

– А писането?

Е: През 2021 г. сънувах мама. Тя рядко се появява в сънищата ми, но винаги с послание. Беше седнала до мен на леглото и ми казва: „Сядай и пиши! То само ще дойде.“ Като се събудих, хванах листа и химикалката, и три месеца не ги пуснах.

– Част от сюжета на романа ви е свързан с Турция. Защо?

Е.: Исках да покажа, че религиите не са пречка за силните чувства. А любовта за мен е най-силното чувство. Исках да покажа любовта във всичките ѝ форми. И ако нещо трябва да се роди, то се ражда.

– Сега обаче сте стъпили здраво и в България…

Цв.: Приятели в Англия, които имат къща в Сакар, ни запалиха – защо не дойдете тук да видите колко е хубаво! Дойдохме и веднага почувствахме, че тук ще е вторият ни дом. Купихме къща с двор от 3 декара.

Е.: Първата година, когато разкопавах пръстта и започнах да измъквам корени и плевели, стигнах до истинската почва, която потече през пръстите ми. Благодатно нещо! Ако казваме, че Бог е българин, това е заради земята ни. Почувствах го тук, в Сакар. Бог ни е дал такова съкровище, което, ако зачеркнем като българи, един ден ще ни се връща.

Цв.: Имаме 30 овощни дръвчета – праскови, череши, маслини, смокини, имаме и оранжерия. Отглеждаме грозде, домати, краставици, тиквички, репички и какво ли още не. Сами си произвеждаме виното. Това ни връща през повечето време на годината в България.

– Толкова години сте заедно. Какво съхранява синхрона между вас?

Е.: Доверието. Циркът ни научи изцяло да се доверяваме на партньора. Иначе няма нищо да се получи. Винаги сме се борили двамата заедно, той стана моето друго Аз.

Магдалена ВИДЕВА