Трети март – дата, будеща асоциации в съзнанието на всеки българин. Всички я свързваме най-вече със събитията от 1878 г., довели до освобождението ни от 5-вековно османско владичество. До деветосептемврийския преврат Трети март е част от официалния ни празничен календар. По време на комунистическия режим (почти до края му) денят е принизен до делничен. През 1990 г. в търсене на национален консенсус VII ВНС го обявява за национален празник. И трябва да признаем, че поне през 90-те години Трети март изпълняваше функциите си на обединител на нацията.
Ситуацията се промени през новото хилядолетие. В стремежа си да възстанови поне част от старото съветско влияние в страната, Путинова Русия възроди и мобилизира пропагандните канали, наследени от съветско време. Трети март влезе в употреба за целите на съвременната руска политика. Възродени бяха митовете за вековната българо-руска дружба както и за изконната враждебност на колективния Запад спрямо българите.
Към това трябва да добавим и изграждането на фалшива визия за приемственост между дипломацията на съвременна Русия (и на СССР) и политиката на империята на Романовите.
Всичко това задълбочи разлома русофили – русофоби, имащ своите корени в нашето общество още от зората на Третата българска държава, и засили антагонизма между соцносталгиците и продемократично ориентираните българи. И ако днес едните възприемат безкритично путинистките злоупотреби с разказа за миналото, другите предпочитат да отрекат напълно Трети март и да намерят негов контрапункт… отново в Трети март, митологизирайки друго събитие, случило се на същата дата, но четири десетилетия по-късно. Така в последните години Трети март започна да разделя българите, вместо да ги сплотява. Разбира се, за това най-малко виновни са историческите събития от тази дата. Ще разкажем за тях в опит да отсеем действително случилото се от митологията.
Един от
МИТОВЕТЕ ОКОЛО САНСТЕФАНСКИЯ ДОГОВОР
гласи, че той носи свободата на българите. Както в повечето митове, тук има зрънца истина, но и немалко неистина. Всъщност, първото руско-османско споразумение, което говори за възстановяване на Българската държава, е сключено 31 дни по-рано в Одрин, където османците са принудени да подпишат т.нар. Основи на мира – документ, изработен от руската дипломация и предвиждащ създаване на автономно княжество в териториите, населени преимуществено с българи. Солидаризирането с този документ представлява руско условие за сключване на примирие.
Разбира се, може да се възрази на тази теза, в смисъл, че примирието е предварително споразумение най-вече за прекратяване на военните действия. Докато договорът, подписан на 3 март в Сан Стефано, е „мирен договор“. Трябва обаче да подчертаем, че и самият той е сключен като привременен, „прелиминарен“. Причините за това са няколко, но най-съществената е, че практиката в международните отношения по това време е големите въпроси на европейската дипломация да се обсъждат и решават колективно между великите сили на международни форуми – конгреси. Българският въпрос е достатъчно важен за силите, за да провокира свикването на подобна конференция.
Втори мит гласи, че Санстефанският договор създал целокупна България. Факт е, че с близо 170-те си хиляди кв. км проектът за Санстефанска България включва повечето земи, населени преимуществено с българи. Но не всички. Извън пределите остават компактни български маси в Нишко, Лесковачко и в Северна Добруджа. Дори част от днешните български земи не попадат в санстефанските граници – Смолянско и районите южно от Арда. Разбира се, тук трябва да подчертаем, че включването на абсолютно всички земи с българско население в обща държава е било невъзможно. Столетията съвместен живот в рамките на огромна империя водят до демографски размествания. И това, че компактни маси българи са живели в Източна Тракия, Беломорието, че даже и в Мала Азия, изобщо не означава, че те са били мнозинство в тези райони.
Най-сериозният проблем със Санстефанския договор е, че той е мъртвороден поне в териториалните си клаузи. Можем надълго да обсъждаме кое изобщо е наложило неговото подписване – дали стремежът на руснаците да изманипулират българите и да подсилят влиянието си сред народа; или опитът на Русия да си създаде по-широка база, от която да има възможност да отстъпва в Берлин; или пък е просто резултат от лошата комуникация и неразбирателствата между граф Игнатиев и неговия началник в Петербург, канцлерът Горчаков. Трябва да подчертаем обаче, че Русия е обвързана с предвоенни договорености, които не ѝ позволяват да изгради голяма държава на Балканите. По онова време всички разглеждат бъдещата България като руски сателит и тя действително е такъв в първите си години на самостоятелно съществуване. Основните руски конкуренти в региона не биха допуснали този сателит да получи териториално разширение към Беломорието или пък в Западните Балкани.
Това не означава, че Санстефанският мир изобщо не е имал никаква важност за нас, българите. Териториалните му клаузи задават за следващите поколения т.нар. национален идеал – стремежът за освобождението на останалите под чужда власт сънародници. Това има и своите негативни последици. Фиксацията върху санстефанските граници и най-вече върху Македония лишава българската дипломация от гъвкавост, лимитира възможностите за отстъпки при неминуемите пазарлъци и предпоставя пораженията ни в Балканските и Първата световна война. Но анализирайки причините за българските провали през двадесетото столетие, не бива да отричаме чистотата и светостта на кауза, за която са се борили генерации българи.
Както споменахме, мнозина българи противопоставят на Сан Стефано събитие, случило се на същия ден, но през 1918 г. Става дума за
БРЕСТ-ЛИТОВСКИЯ ДОГОВОР
между Съветска Русия и Централните сили в хода на Първата световна война. За разлика от 1878 г., България е страна по този договор. Поради факта, че споразумението представлява капитулация за Съветска Русия, днес антипутинистките и антикомунистическите среди в България са склонни да преувеличават значението му.
Безспорен факт е, че 3 март 1918 г. санкционира поражението на Русия в Първата световна война. Изправени пред пълен военен разгром и стремящи се на първо място да консолидират собствената си власт, руските комунисти предпочитат да капитулират пред външния противник, за да концентрират ресурси срещу вътрешните си врагове. Клаузите на договора са изключително тежки за Русия. Тя се задължава да се изтегли от територии с обща площ близо 1 млн. кв. км. Става дума за Финландия, Естония, Латвия, Литва, Украйна и значителна част от Беларус. Това са най-развитите икономически и културно части от разпадащата се Руска империя. Русия губи земи и в Кавказ, а допълнителен договор от август 1918 г. я заробва с контрибуции в размер на 6 млрд. германски марки.
Брест-Литовският договор не носи никакви преки ползи за България нито в териториален, нито във финансов аспект. Руското оттегляне от Световната война обаче обезкуражава Румъния и през май 1918 г. тя също капитулира. С подписания в Букурещ мирен договор България си връща Южна Добруджа, загубена след Междусъюзническата война, с частична ректификация в наша полза в Северна.
Подобно на Санстефанския договор и Брест-Литовският се оказва мъртвороден. Ликвидирането на Източния фронт не помага на Централните сили да спечелят войната. През есента на 1918 г. в рамките на няколко седмици България и нейните съюзници капитулират. Клаузите на Брест-Литовския и Букурещкия договор са анулирани още с Компиенското примирие. Това не възстановява автоматически статуквото в Източна Европа, но косвено подпомага последвалата комунистическа агресия. През 1920 г. Съветска Русия подчинява младите държави на Армения, Грузия, Азербайджан и Украйна. Двадесет години по-късно тяхната съдба ще последват и балтийските страни. Чрез Коминтерна Ленин и неговите другари ще се опитат да установят световно господство. Няма да им се получи, но в края на Втората световна война СССР ще успее да зароби народите от Централна и Югоизточна Европа, включително нас.
Брест-Литовският Трети март все пак има своята ценност за нас. Той руши поне два путинистки мита – за вечната дружба и за руската непобедимост. Русия губи Първата световна война, губи преди нея и Руско-японската. Поражението ѝ в Студената война носи последното ни освобождение и ни дава шанс да изградим демократично общество. А що се отнася до „дружбата“, Русия се отказва от своя санстефански проект още в края на XIX в. Тя не подкрепя Съединението, нито нашите амбиции по отношение на Македония. В хода на Междусъюзническата война тя поощрява Румъния да ни нападне вероломно, което се оказва фатално за изхода на конфликта, а и за нашите национални идеали.
Днес и Санстефанският, и Брест-Литовският Трети март са силно митологизирани. Разказът за тях по-скоро ни разединява, отколкото ни обединява. Има обаче и един Трети март, който би могъл да ни сплоти безусловно. Подписаният на този ден в Букурещ през 1886 г. договор слага край на Сръбско-българската война. Победите на младата ни войска показват непоколебимия стремеж на българите от двете страни на Балкана да живеят в общо и свободно отечество и обезпечават делото на Съединението – епизод от модерната ни история, с който с право се гордеем.
- Доц. Светослав Живков (46) е преподавател в историческия факултет на Софийския университет
