Не те виждам, но те усещам
като дъх след дълго пътуване.
И танцувам с тебе в облаци чисти,
лазурни пясъци се надигат… Вълнувам се!
Казват, че любовта се нуждае от допир,
като пир вечен на сетивата.
Като вятър, който помни още
уханието на цветята, когато са вече далече.
Далече? А аз те усещам
като полъх, погалил косите ми,
спомен явно от дните ни, когато докосвах ръцете ти.
Ти си гласът, който идва в съня ми,
преди да се е родило утрото.
И денят ми става вълшебен, а нощта ми нежна,
притихнала, като в съня на детето!
Всяка мисъл за теб е мека прегръдка,
слънце е що навсякъде топлината разпръсква!
И разбирам, разстоянието е само пътека в дните ни,
която с нишката фина свързва душите ни!
Понякога мисълта ми преминава граници
дълги дни, нежелани мълчания.
Ръцете ни делят земя и морето,
мечтите ни се съмняват често в сърцето.
Но в мене остава надежда,
че дори времето да пътува с бързината на влака
любовта не се страхува да чака!
Юлия Филипова
