Иван Бунков: За да си на страната на доброто, трябва човечност – тогава всичко си идва на мястото

Има леко събуждане на родовата памет – българинът иска да се самоопознае, да получи сила от рода си, за да върви смело напред

 Иван Бунков е роден на 10. XII. 1950 г. в село Хухла, Хасковска област. Висше образование завършва в Софийския университет, специалност българска филология и философия, а след това и журналистика. Член е на СБЖ и на СБП. Автор е на белетристичните сборници „Гайда за пръста” и „Тихо, че вали?”. Публицист, разказвач, главен редактор на най-големия всекидневник в Източните Родопи „Нов живот” и на сайта „Нов живот“. Ръководи издателска къща „Родопи”, популяризираща българските автори в Родопите. Организатор е на културните празници „Мистериите на Хухла”, които се провеждат през септември за 27-и пореден път.

– Хухла ми прилича на райско кътче, в което са се разигравали библейски драми. Какво е мистичното, което предопределя изключителността на това място ?

– На мен по нищо не ми прилича на „райско кътче“ просто защото не така съм си представял рая. Хухла си е село като всички села в България. Някои са по-хубави, по-благоустроени, други не са, но едва ли някое от тях ще ни „хване“ окото, ако не познаваме историята му, ако не го гледаме с очите на човек от този корен. Това важи и за България. За нас тя си е най-най, въпреки разрухата й, защото си е нашата мила, родна страна! Това е.

Така и Хухла привлича всички хухленци, живи или мъртви. Те не могат без нея и в отвъдното. Затова са и панихидите, на които отдаваме почит на паметта на предците ни.

За мистичното какво да река? За това ще стане дума тази година в предаването на живо „Хухла има сто лица“ на М-ХАН.ТВ (Мистериозната хухленска академия на науките ТВ). В предаването ще се включат очевидци на странни, необясними засега явления и в Хухла, и на върха над Хухла „Свети Илия“, на който правим гала концертите на фестивала.

– „Род до род ни прави народ“ е девизът на третата  родова среща. Какви са спомените ви от първите две?

– Противоречиви. Свързани са с чувството на възторг и на униние.

Бях съоорганизатор на чичо Коста Хаджиев и на първия (1983), и на втория събор (1988). Чичо Коста изследва 40-те хухленски рода и написа доклад за историята на Хухла, която дотогава не се знаеше. Аз се заех с организационната работа. Но не знаех с какво се захващам. Срещнах много съпротива, подигравки, язвителни бележки, но постепенно хората се запалиха, участваха заедно, сякаш дигнахме въстание, всички бяхме опиянени, изживяхме върховни моменти, вдъхновени, че сме заедно.

Но почти след  всяко събиране нещата се повтарят. Започваме от нулата. Заети с всекидневието си, хората трудно се отделят от поминъка, от хляба, от грижите за това-онова. Все по-трудно се намират хора да се включат истински в подготовката.

Видях и хубавите, и лошите страни на националния ни характер. Така бе и с изграждането на параклиса на връх „Св. Пророк Илия“, бях председател на Инициативния комитет по възстановяването на храма. Не мога да напиша нова „Оптимистична теория на българския народ“, но мога да кажа доста неща за нас, българите, и вече, без да си правя илюзия, да вървя трудно напред. Имаме светли и тъмни страни, които се проявят най-вече, когато трябва да участваме в общото дело. Но трябва да търсим светлата част, която ни обединява и ни прави човеци. Затова и организирам всяка година „Мистериите на Хухла“, хвърлям сили и за третата родова среща сега с една цел – да свикнем да мислим отново не само за материалното, но и за идеалното. Трудностите са големи. Проблемите – и финансови, и организационни, трудно поносими. Отчуждението между хората, особено след ковида, е огромно. Хората все по-малко се търсят, трудно преодоляват личните си пространства, затворени много често около екраните на телефона. Но слава богу, чувства се леко раздвижване, леко събуждане в търсенето на родовата памет, в откриването на корена. Българинът изглежда иска да се самоопознае в този многообразен свят, да получи сила от рода си, за да върви смело напред. Мисля, че в това отношение „Мистериите на Хухла“ помагат.

– Кои са най-важните имена в историческата и културна хроника на Хухла?

– Всички са важни  – от чифчията, който ореше и сееше нивите, до поета, който сее словото. Пред всички се прекланям. В предаването „Хухла има сто лица“ ще бъдат изброени по-първите имена във всички направления на живота в Хухла. А в „Микрофонът е наш!“ под голямата лоза на хухленския хоремаг ще си спомним за всички ярки фигури, оставили следа в общата памет на Хухла.

– Какво да очакваме от националната научна конференция „Родопите и Беломорието в Първата световна война“?

–  Всичко ще е ново за нас. Защото ние почти нищо не знаем за нашето участие в Първата световна война. Скоро публикувах имената на 11-те млади момчета от Хухла, загинали в Първата световна война. В Хухла не знаеха за тях, а те са наши родственици, духовете им бродят в отвъдното, непочетени от роднините им даже. От хухленската диаспора край морето в селата Медово, Бата, Кошарица и други има още хухленци, паднали в битките през тази жестока война. А общо от Ивайловградска община са загинали 100 млади момчета. Това става няколко години след Кървавата за този край 1913 година. Малцина знаят това. Не знаят, защото откъде да го научат – в учебниците няма и дума за това. Няма и паметник на загиналите в нито едно от селата на общината. Кой да ни напомни за подвига тези български герои, дали живота си за род и родина? На тази конференция ще почетем паметта им. И ще предложим събиране на средства чрез дарение за паметна плоча в центъра на селото.

В научната конференция ще участват светила от историческата наука и ще научите неща за Родопите и Беломорието в Първата световна война, които няма къде другаде да чуете. И за да остане диря от това познание, ще публикуваме научните съобщения в хасковския сборник „Тракия“ и на следващите „Мистерии“ той ще бъде раздаден безплатно на всички участници.

– В съвремието как реално може да се опази паметта, след като днешният човек като хала се е устремил да притежава всичко?

– Не знам как. Няма такава рецепта. В света за мен нищо не се променило, само се е изменило привидно, външно. Съотношението добро–зло си е същото. Винаги е имало вълчи времена и ще ги има, затова моят отговор е: искаш ли да бъдеш на страната на доброто, бъди човечен. Това е най-трудното, но и най-лесното, ако го осъзнаеш. Това е истинската връзка между хората в света – човечността! Има ли я нея, всичко си идва на място.

Като ученик

– Предстои ви личен юбилей. Какво е да си „Стрелец“, творец, родопчанин и част от бурната история на този забележителен, уникален край?

– Не обръщам особено внимание на рождените си дни. 70-годишния си юбилей не го отбелязах публично. Може би у мен е по-силна православната традиция да се чества именния ден, а не рождения, както е при европейците, където личността е водеща, а не общността, там отделният човек сякаш е центърът на света. На именните дни в Хухла, помня, се правеха големи тържества, чувствахме се заедно щастливи. Така се чувствах доскоро и на Ивановден, когато приемах гости отвсякъде.

Свит съм малко на рождения си ден. Не празнувам така от душа и със замах, както на именния. Чувствам се неловко. Може би е някакъв наследен български комплекс за малоценност. Но трябва да се празнува, човек трябва да има самочувствие. И още нещо – да отдава по такъв начин и почит на родителите, които са го създали. За юбилея ще видим, има време. Другаде ми е акълът сега.

– Как бихте искали да видите бъдещето на Хухла?

– Тук, в началото на Родопите, има пребогата история има и много работа и за археолозите, и за етнографите, но всичко това пукната пара няма да струва, ако не се намерят инвеститори, и то най-вече местни хора, които, като Александър Митушев от Златоград, да превърнат това място в „райско кътче“ за туризъм – и без друго друга стопанска дейност тук не се задава. Но трябват хотели, реклама и много човешки потенциал, който безвъзвратно изтече.

Това важи и за Хухла. Казват, че селото се възроди с „Мистериите на Хухла“, но това не е достатъчно. В него живеят само 24 души, много са малко, за да може официално да се защити голям проект за водоснабдяване и канализация. Затова и в селото няма и не може да има къща за гости, а мераклии да почиват в Хухла има много. Не само защото язовир „Ивайловград“ е в нашето землище и че река Арда изтича под Хухла към Гърция с разкошните си меандри и места за почивка. Няма село като Хухла с толкова много археологически и културни забележителности – Водопадчето светилище, Камъните на цар Дарий, Крепостта „Балък дере“, тракийското светилище на връх „Свети Илия“, легендите и паранормалните явления, свързани с върха, за които пише и известната Слава Севрюкова в своите „Дневници“.  Във всеки двор има кладенец или сондаж, но без водоснабдяване и канализация селото няма кой знае какво бъдеще.

– Недалеч от Хухла е държавната граница.

– Държавната граница от минус някога, днес се превръща в огромен плюс. От Хухла се вижда Султан-Селимовата джамия в Одрин, на един хвърлей е и Димотика, недалеч е Александруполи. През ГКПП Ивайловград– Кипринос се преминава неусетно, понеже сме в Шенген. Пазаруваме в Гръцко, гърците пазаруват у нас. Идват и на „Мистериите на Хухла“, близки сме по манталитет, направо роднини в традициите, а и границата вече не ни дели. Трябват само смели хора, които да инвестират тук, за да превърнат периферията от двете страни на „браздата“ в общ център. Ще го доживеем ли? Не знам. Надявам се. Ние с „Мистерите на Хухла“ се стремим и към това.

Галина РУЛЕВА